Пратениците от фирмата, нагърбила се с грижата за напитките и храната, се движеха с балетна стъпка из тълпата, понесли сребърни подноси с шампанско и хапки. Облегнах се на бара с чаша скоч в шепата.
— Значи вие сте новият съпруг — произнесе женски глас.
— Предпочитам да ме наричат „последната любов“.
— Как няма да предпочитате. Казвам се Маузи Феърчайлд. С Линда се познаваме от сто години, но не забравяйте колко сме млади.
Първото, с което правеше впечатление, бе уханието на навалени от дъжда цветя. Второто — че роклята от люлякова коприна бе полепнала по нея като люспа на гроздово зърно. Косата й беше по-светла от първоначалните намерения на Дядо Господ, а кожата — равномерно загоряла, от което безупречните й зъби изглеждаха още по-бели. Червилото беше в цвета на роклята, а долната устна — да я схрускаш.
— Да ви предложа нещо към газирания сок? — попитах аз.
— Много сте мил. Мартини с водка, лед и малко лимон. Предварително разбъркано.
Погледнах Тино. Той вече приготвяше мартинито. Не си губеше времето да слуша какво му казват.
— И ако може — двойно — додаде Маузи. Тино се усмихна, като че ли са му доставили неизмеримо удоволствие, и доля водка в шейкъра. — Да имате цигара? — Извадих пакета и й предложих. — Господи! Кемъл! Дано не припадна.
Пое цигарата и се наклони към мен, докато протягах запалената клечка. След което си остана наведена към мен — вдишваше дима и ме оглеждаше с примижали очи. Делеше ни пушекът.
— Добре го докарвате — казах. — Колко съм упражнявал този поглед пред огледалото, но така и не го усвоих.
— Не ви е срам. Ако припадна, ще ми направите ли изкуствено дишане уста в уста?
— Не — казах и се почерпих и аз една цигара.
— Значи не сте като другите. Познавате ли първия мъж на Линда?
— Да.
— Нали е голяма досада? Взема се толкова на сериозно. Вие вземате ли се на сериозно?
— Само в четвъртък. Тогава ми е денят за педикюр.
Маузи се усмихна и дръпна не на шега от мартинито. Пресегна се и опипа ръката ми.
— Олеле, какви бицепси.
Премълчах. Всякакъв отговор би прозвучал глуповато.
— Детективите бият ли се, господин Марлоу?
— Понякога. Но обикновено една добре премерена фраза поставя престъпника на мястото му.
— А пистолет носите ли?
— Не. Не знаех, че ще бъдете тук.
До нас се приближи възрастен екземпляр с кожа на гущер и къса побеляла коса. Подхвана Маузи за лакътя. Усмивката й грееше, без да топли, когато се обърна към него.
— Господин Марлоу, това е моят съпруг — Мортън Феърчайлд.
Той кимна с безразличие.
— Приятно ми е — каза и я поведе по посока на дансинга.
— Май не му допаднах — оплаках се на Тино.
— Не, господин Марлоу. Просто не иска до жена му да има едновременно и бар, и мъж.
— От твоите очи нищо не може да убегне.
— Само което не бива да забелязвам, господин Марлоу.
Появи се Линда с някакъв мъж.
— Скъпи, искам да се запознаеш с Корд Хавък. Корд, това е моят съпруг, Филип Марлоу.
— За бога, Марлоу, толкова ми е приятно! — протегна той огромна четвъртита лапа. Стиснах я. Много добре знаех кой е. Бях го гледал в три-четири ужасно слаби филма. Мъж-мечта, метър и осемдесет висок, правилни черти на лицето, волева брадичка, раздалечени бледосини очи. Безупречно равни зъби. Дрехите му стояха не по-зле от Тиновия смокинг. — Наистина се радвам, Марлоу, че тази сладурана най-сетне попадна на свестен мъж. Този брак ми разби сърцето, а и не само моето, но слава богу поне, че е щастлива.
Усмихнах му се обаятелно, а той протегна чашата си към Тино без дори да го погледне. Тино незабавно я напълни догоре с бърбьн. Едната трета отиде с първата глътка.
— Другата седмица ще ходим на премиерата на последния му филм — осведоми ме Линда.
— Гангстерска история — поясни той и ликвидира втората третина от бърбъна. — На теб, Марлоу, сигурно ще ти се види прекалено кротка.
— Несъмнено. По това време на деня обикновено душа алигатори. С голи ръце.
Хавък отметна глава и се изсмя гръмогласно.
— Браво, Фил — похвали ме той и отново протегна чаша към Тино. — Можеш да ми благодариш, момчето ми. Бях подложил Линда на голямо преследване, преди да те срещне.
— Корд, прекрасно знаеш, че не си ме преследвал. Просто се опитваше да ме вкараш в леглото.
Той пак беше заровил муцуна в чашата, но я извади, за да ме сръга в ребрата:
— Ти поне ме разбираш, а Фил?
Докато изричаше това, очите му сновяха из залата. Не беше от тези, дето ще изтърват нещо. Забеляза някого, преди да успея да отговоря дали го разбирам.