— Ей, Мани! — провикна се и хукна през трапезарията към плешиво човече с лукав вид, плътен загар и разкопчана риза. Яката беше грижливо извадена над ревера на кремавото карирано сако от камилска вълна.
— Не е било лесно да удържиш и да не се катурнеш с него в леглото — обърнах се към Линда.
— Той обикновено изпада в несвяст доста преди да се стигне до леглото.
И се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните.
— Насред обществено място! — възмутих се аз.
— Искам всички да знаят кой на кого принадлежи.
— Важното е ние с теб да сме наясно по въпроса.
Линда се усмихна и ме потупа по бузата.
— Наясно сме, обич моя, как да не сме наясно.
Кимнах, а тя се понесе да посреща поредния гост. Маузи Феърчайлд изглежда, се беше отървала от съпруга си, защото се зададе под ръка с висок мургав мъж с добре скроен костюм. Спря, поръча ново мартини на Тино и се обърна към мургавия.
— Запознай се с щастливия младоженец. Господин Марлоу, това е господин Стийл.
Стийл протегна ръка. Очите му бяха трезви и безизразни, а от гладкото лице лъхаше здраве. Целият му вид говореше, че не си поплюва и ти трябва да си отваряш очите на четири. Ръкувахме се. Появи се съпругът на Маузи и я отмъкна.
— Имаше един Стийл, Арни Стийл — завързах аз разговор. — Въртеше разни далавери в Сан Бърду и в Ривърсайд.
— Нима? Казаха ми, че сте частно ченге.
— Когато не забавлявам гости и не раздигам маси след поредната партия бридж.
— Добре сте се уредили с тази женитба, голяма пара е това…
— Ще ми стигне. Та чух, че този Стийл зарязал далаверите преди четири-пет години и купил имот в пустинята.
— Навреме се е усетил.
Плешивото човече с тъмния тен и разкопчаната риза се доближи до Стийл.
— Извинявай, Арни — рече, — но искам да те представя на Корд Хавък, киноартиста. Много нашумя тази година. Двамата сме намислили един бизнес, може да те включим и теб.
Стийл ми кимна с каменна физиономия, а плешивият го избута с рамо от моята компания. Стийл ми хвърли последен поглед над главата му:
— Пази си здравето, ченге.
Кимнах и аз. Тино си влезе в ролята и с изящен замах ми доля чашата. Обърнах гръб на бара и почти опрях нос и всичко останало в русо маце с безразсъдно деколте, къркано за двама моряци. Очите й — много големи и много сини.
— В киното ли работите, господин Марлоу?
— Не ме взеха. Предпочетоха един кон.
— Някой каза, че ште от киното.
Не сполучи със с-то. Облегна се отгоре ми и банелите на сутиена без презрамки се врязаха в ребрата ми.
— Аз пък съм в киното.
— Така и си помислих.
— Актриша шъм. — С-тата определено й създаваха главоболия. — Главно в пиратски филми. Знаете за какво става дума — обличат ме в деколтирани рокли и ме карат да се навеждам пред камерата. Режисьорът ми вика — хайде, Чери, едно поклонче. Всички ме знаят.
— Сега и аз ви знам. — Не лягаше отгоре ми в изблик на страст, а за опора. — Сама ли сте, или някой ви доведе?
— Ами да, господин Стийл. Кой ще ме пусне в такава къща, ако не съм с него или някой друг.
— А, не вярвам, сигурно имате достъп навсякъде.
Тя се усмихна, хлъцна и бавно взе да се свлича. Подхванах я под мишници, изправих я, подпъхнах една ръка под коленете, друга зад гърба и я вдигнах точно когато силите я напуснаха и тя се отпусна безжизнено.
Тино заобиколи бара.
— Кажи на господин Стийл, че искам да говоря с него. Той кимна и се плъзна през тълпата без видимо усилие и без да се блъсне в никого. Видях го да казва нещо на Стийл, който се обърна да ме погледне. Изражението му остана непроменено, но кимна, хвърли едно око към вратата и ме посочи някому с глава.
От стената се отлепи флегматичен момък с дълга русолява коса и се запъти към мен.
— Аз ще я поема — каза.
— Доста е тежичка, ще се справиш ли?
Русият само се усмихна и протегна ръце. Прехвърлих му я и той я изнесе в мрака на нощта. След около две минути се върна.
— Сложих я да легне в колата. На задната седалка, по гръб. Веднага захърка.
— Благодаря.
Той кимна и се върна на поста си при вратата. Стийл нито веднъж не погледна било към него, било към мен.
— Как е дамата, господин Марлоу?
— Отспива си в колата, Тино.
— Може би в това отношение ще й провърви повече, отколкото на вас.
— Да, ама ще изпусне най-интересното.
— Прав сте, господине.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Още рано-рано, преди да ме е притиснала жегата, бях на път, поел на запад, към Лос Анжелос. Марлоу, пътуващото ченге. Работи в Лос Анжелос, живее в Пудъл Спрингс. Двайсет часа на ден снове напред-назад по магистралите.