Пустинята беше безлюдна в този ранен час, само търкалящи се бодли, кактуси и някой друг ястреб, реещ се във висините в търсене на закуска. Минах покрай заведение, което предлагаше млечен шейк с фурми. Шейк с фурми! Единствените ми спътници бяха огромни тирове, които или профучаваха край мен по нанадолнището с въздушна вълна, която за малко да ме издуха от пътя или пък, едва пърпорещи, ми препречваха пътя по нанагорнищата.
В града небето изглеждаше високо и чисто. При Спринг Стрийт отбих от автострадата и паркирах. В градското управление под централното стълбище, има малка канцелария. Върху опушения стъклен панел на мърлявата врата пише с черни букви: ГЛОБИ ПАРКИНГ. Влязох. Напреки на стаята-дълъг тезгях, а зад нещо като парапет — три престарели чиновнички. Вдясно от тях — кабинки за индивидуално изслушване на глобените. За всичко опашка. Наредих се на опашка за гишето.
Чакащите бавно се придвижваха напред — старци с овехтели дрехи подаваха опърпани банкноти, напети мъже с елегантни костюми плащаха с чекове и се правеха, че им губят времето с тези глупости и само им пречат на важните съвещания.
Служителката, за която чаках, беше толкова дебела, че главата й стоеше като забучена в раменете, а двойно-тройната гуша се сливаше с гръдния кош. Бялата й коса беше изплакната със синка, а докато издаваше квитанциите, пуфтеше с присвиркване.
Дойде и моят ред.
— Дайте глобата. Как ще платите — в брой или с чек? Усмихнах се, сякаш ей-сега ще направя предложение за женитба.
— Искам една малка услуга. Дори не вдигна очи.
— Само ако ми представите глобата.
Плъзнах по тезгяха листчето с номера на квитанцията, издадена на Валънтайн.
— Бихте ли ми казали къде е било извършено това нарушение?
— Ако ще се оплаквате или ще оспорвате глобата, минете зад парапета да говорите с някого от служителите.
— Нямам оплаквания. Искам само да науча къде е била издадена глобата. Издирвам един човек.
Опашката зад гърба ми взе да мърмори. Жената най-сетне ме погледна. Очи като топлийки и клюнест нос на кокошка.
— Ще плащате ли, че хората чакат?
— Това ли е единственият ми избор?
— Ти какво, номера ли ще продаваш?
— И дума да не става. Само ще си губя времето.
Обърнах се, пробих си път през тълпата и излязох. До централния вход имаше няколко телефонни автомата. Пуснах монета в единия и се обадих в служба „Глоби паркинг“. Отговори възрастен женски глас.
— Тук е Марлоу, от кабинета на шерифа в Енсино. Трябва да установя къде е издадена една глоба.
— Сега сме заети. Попълнете формулярите, както му е редът.
— Слушай, сестро, на мен тези не ми минават, това е важна полицейска работа. Размърдай си задника и веднага ми дай адреса.
Рязко поемане на въздух в другия край на жицата.
— Кой е номерът на квитанцията?
Продиктувах го и пак я подканих:
— По-живо, че работа ме чака.
Пауза, сетне същият глас, по-глух:
— Нарушението е било извършено пред сградата на Уестърн Авеню, номер 1254. И държа да подчертая, че тонът ви не ми харесва.
Затворих без коментар.
Номер 1254 на Уестърн Авеню се оказа между булевард „Холивуд“ и „Сънсет“, от западната страна на улицата, до едно мексиканско ресторантче. Триетажна сграда от тези, дето ги настроиха след войната, когато никой още не подозираше, че Холивуд ще се превърне в помийна яма, и си въобразявахме, че сме водещи в съвременната архитектура. Стъклен куб, чиито прозорци имаха нужда от едно хубаво измиване. Грапав алуминий разделяше стъклата на големи квадрати. Сградата приличаше на грозна кутия за хляб, чиято младост е попреминала.
На първия етаж, зад стъклена врата, фирма за недвижими имоти и застраховки. Възрастен мъж по риза, който спокойно можеше да е роден брат на чиновничката от градското управление, седеше прегърбен и се взираше в старовремска счетоводна книга. Червенокоса дама, сестра на същата чиновничка, но с десетина години по-стара, си лакираше ноктите зад едно бюро.
Вляво от тяхната врата — стълба за нагоре. Асансьор нямаше. На стената висеше указател за наемателите — черен панел, в чиито улеи се пъхат бели букви. Стъклото, което го покриваше, бе оплюто от мухите и помътняло от наслоения с годините смог. Никакъв Лес Валънтайн. Единият от десетте наематели на трите етажа се оказа фотограф. Лари Виктор, Художествени фотопортрети. Същите инициали, рекох си аз. Защо пък не?
Изкачих два етажа. Стълбището смърдеше на котки. Лари Виктор се помещаваше на третия етаж в дъното на коридора. През матовата стъклена врата се процеждаше мътна светлина. Видя ми се дневна, сякаш отсреща има прозорец или капандура. Надписът гласеше: Лари Виктор, Фотограф. Рекламни снимки. Портрети. Почуках. Отговор не последва. Натиснах дръжката — заключено.