Не носех колекцията си от шперцове, но в джоба ми имаше едно оръдие на труда, което бях задигнал от специалист по чужди сейфове и тавани. Приличаше на зъболекарски инструмент за почистване на зъбен камък, само че острието беше по-издължено. Пъхнах го в пролуката между ключалката и вратата и леко го завъртях, за да отслабя натиска на езичето. Ключалката беше с пружина и веднага поддаде. Затворих след себе си и се огледах наоколо.
Стаята ми напомни за кантората, в която съм прекарал половината си живот. Вехто писалище, разклатен въртящ се стол с разнищена възглавница на седалката, стара дъбова кантонерка, голям бял лист хартия, залепен за стената, два фотоапарата върху стативи с групирани край тях осветителни тела. Единият беше „Ролейфлекс“, другият — „Канон“, 35-милиметров. Светлината проникваше през мръсна капандура с гъста телена мрежа. Върху писалището имаше телефон и комплект писалка и молив от оникс.
Заобиколих писалището и седнах на въртящия се стол. Може да не е тази сграда, разбира се. Какво му пречи на Валънтайн да паркира тук, а да продължи пеша по булевард „Холивуд“ в търсене на кинозвезди. Или надолу по Сънсет, където пада живот. А може и да вземе такси за Бейкърсфийлд — там има и едното, и другото.
Ала все пак колата е била глобена тук, отпред, а в сградата има фотограф със същите инициали. Направих бърза инвентаризация на писалището. Най-отгоре имаше снимка на чернокоса жена, около двайсет и пет годишна, с големи тъмни очи. Чекмеджетата се оказаха тъпкани предимно със сметки, голяма част неплатени, включително други три глоби за неправилно паркиране. В средното намерих карта на голям Лос Анжелос, в долното ляво чекмедже имаше телефонни указатели, а в дясното — бутилка евтин скоч с липсващи сто и петдесет грама. Станах да преслушам кантонерката. В най-горното отделение — застраховка за лека кола, неотворено шише от същото уиски, пакет книжни чаши и голям жълт плик с метална закопчалка. Отворих го. Колекция лъскави снимки 20 на 25 сантиметра. Голи жени, изпълняващи разни номера, много от тях стари като света. Останалите две отделения се оказаха празни.
Взех плика, отнесох го със себе си при писалището, седнах пак на стола и се залових да разглеждам по-внимателно съдържанието. А то си беше чиста порнография, в големи количества, с доста добро фотографско изпълнение, някои заснети може би пред същия този бял лист хартия от дясната ми страна. Снимки на съешаващи се люде отдавна бяха спрели да гъделичкат либидото ми и тези нямаше защо да правят изключение. А дори да имаха шанс да стимулират нещо в мен, прекаленото изобилие би погасило всяка готовност на организма — като при преяждане със сладко.
Освен дето бяха чудесно осветени и фокусирани, обектите бяха и доста привлекателни. Известно е колко много актриси се озовават в Холивуд и не след дълго стават звезди, макар че повечето си остават звездички в очакване на голямата роля. Мъжете на снимките бяха само реквизит за жените — смътни фигури, често без лица, нищо повече от лампионите в дъното на стаята или крака на леглото, върху което се разиграва действието.
Запрехвърлях снимките, но на една се спрях. Ето я — по-млада, но не по-малко гола отколкото преди няколко дни. Сондра Лйй, позираща сама, подканваща, със същата усмивка и същите празни очи. Отделих я от купчината, свих я на руло откъм късата страна, прихванах я с ластик и я пуснах във вътрешния джоб на сакото. Прегледах снимките докрай, без да срещна друга позната, станах и прибрах плика в кантонерката. Отново се върнах при въртящия се стол, качих крака върху бюрото и се замислих. Съвпаденията се трупаха едно връз друго — фотограф, същите инициали, снимка на Сондра Лий.
Както разсъждавах, чу се стържене на метал върху метал, сетне и безпогрешното пъхане на ключ в ключалка. Нямаше къде да се скрия. Затова си останах така, с вирнати крака. Ключът се превъртя, вратата се отвори и в стаята влезе мъж с вид на мистър Южна Калифорния. Въздлъжка руса коса, сресана назад, загоряло лице, стройна фигура, средна височина. Облечен в кремаво спортно сако, бели панталони и черна риза с голяма яка, извадена над реверите. Закова на място, щом ме зърна, дръпна сепнато глава назад, повдигна вежди и се вторачи в мен. Побързах да го предупредя:
— Внимавай да не се объркаш. Аз не съм ти.
— Виждам. Тогава кой си, по дяволите?
— Първо ти кажи кой си.
— Аз?! Та това е моят кабинет!
— Аха! Значи си Лари Виктор.
— Позна. Но аз все още не знам кой си. Нито защо седиш на стола ми и как си влязъл тук.