— Малка гатанка, а?
Не беше затворил вратата, в случай че се наложи да си плюе на петите.
— Последно, ще се представиш ли?
— Марлоу ми е името. Издирвам един човек на име Лес Валънтайн.
— Да не си ченге?
— Не. Запознахме се на карти. Останах на два чифта, а той ми излезе с флош. Дадох му разписка за пет стотака, а той ми остави този адрес.
— И вратата ли ти остави отворена?
— Всъщност да — зееше цялата.
Виктор кимна.
— Ще имаш ли нещо против да си седна на мястото? — Станах и му отстъпих стола. — Май ще сръбна едно. Ще ми правиш ли компания?
— Защо не?
Той измъкна евтиния скоч от чекмеджето и наля в две картонени чаши. Отпих една глътка. Ставаше за разтривка против краста. Виктор гаврътна своето, наля си още три пръста, облегна се назад и взе да се прави, че не му пука. Междувременно пусна един кос поглед към кантонерката, после пак се обърна към мен.
— Интересна работа — рече. — Познавам един Лес Валънтайн.
— Не може да бъде.
— Не е чак толкоз невъзможно. И двамата сме от един бранш. Снимаме за киното и други всякакви реклами. Също и за модни списания. — Обиколих с поглед кабинета. — Защо да си троша парите по модни дрънкулки и обзавеждане — побърза да поясни той. — Като си разбираш от работата, не ти трябват лъскави мебели и холивудски прах в очите.
— Виждам, че не си губиш времето с такива глупости — казах аз и си изжабурках устата с още една глътка. Щом така и така ще го гълтам, поне да си полекувам венците. Виктор за разлика от мен нямаше вкусови затруднения със скоча. Вече си наливаше трета порция. Явно беше по-як отколкото изглеждаше.
— Та, както вече казах, познавам Лес. Добър фотограф.
— Къде е сега, знаеш ли?
— Чух, че бил в чужбина. — Повярвах, колкото вярвах, че пия „Чивас Рийгъл“. — Изпълнявал правителствена поръчка, май че в Китай.
И се облегна назад да се наслади на питието си. Светски мъж, който си убива времето докато черпи с уиски някакъв тип, проникнал с взлом в кабинета му. Непринуден и искрен като усмивка на начинаеща актриса.
— Познаваш ли Сондра Лий? Тя е фотомодел.
— Сони ли? Че кой фотограф не я познава? Тя е модел номер едно на Западното крайбрежие.
— Снимал ли си я?
— Не, не съм имал удоволствието. Всъщност веднъж ме питаха дали искам, но нали знаеш как става — тя поела едни ангажименти, аз — други, така и не успяхме да си засечем календарите.
— Дори като е била по-млада? — настоях аз. Не знаех накъде ще отведат всички тези въпроси. Просто се надявах нещо да изскочи от мътната вода.
Той поклати глава.
— Като е била млада, приятелче, и аз съм бил прекалено млад за тази работа. Все пак не забравяй, че Сони не е гимназистка.
Кимнах в знак на съгласие и успях да прокарам в уста още една малка глътчица. Запрехвърлях я от едната буза в другата, но това не помогна за вкуса на гнило.
— А какво ще кажеш за Мани Дипшулц?
Ако беше потресен, с нищо не се издаде. Леко сви устни и се загледа в ъгъла на стаята. Сетне поклати глава.
— Не познавам Мани Липшулц. А иначе — приятно име.
Съгласих се с него. И той беше приятен. Двама приятни мъже, седнали да се надлъгват в приятния летен следобед.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Излязох на Уестърн Авеню, седнах в колата и зачаках. Междувременно се опитвах да проумея какво всъщност възнамерявам да правя. Ясно беше, че се готвя да проследя човек, който не беше обект на моето издирване. И все пак той притежаваше снимка на Сондра Лий и кантора в сградата, пред която е бил глобен Валънтайн. Нямах основание да го следя, като изключим фалша, който лъхаше от него. Ако човек завари в кантората си неканен гост, той не сяда да си пие с него уискито, а се обажда в най-близкия участък.
След двайсетина минути Виктор се появи и тръгна надолу по авенюто. Изчаках го да стигне до ъгъла и щом зави надясно по Сънсет, излязох от олдса и хукнах подире му. При завоя обаче забавих крачка — уж че се разхождам. Пресякох откъм южната страна на Сънсет, и продължих на запад. Виктор крачеше по отсрещния тротоар и имаше петдесетина метра преднина. Стори ми се, че се движи крадешком, но това, изглежда, му беше втора природа. Не се озърташе. Малко преди следващата пряка хлътна в един бар — „Ринос“. Дадох му време да се настани удобно, след което се промъкнах в едно сепаре откъм страната, която гледаше към улицата. Сервитьорката ме изпепели с поглед — сам на маса за четирима.
— Ръгбист съм — осведомих я аз. — Чакам съотборниците си.
— Всички сте големи шегобийци. Ще пиете ли нещо?
Поръчах гимлет с много лед и бавно го засмуках с надеждата, че ще се пребори с остатъчния вкус от Викторовия смъртоносен. Той самият седеше на бара, покатерен на едно от високите столчета, прегърбен над чаша с нещо, което — като го знаех вече какво пие — сигурно имаше вкус на стар парцал за чистене на лула.