Към него се беше наклонила блондинка с възкъса пола, седнала странично на столчето и кръстосала крака. Очите й бяха намацани със зелени сенки, а устните — с много ярко червило. Деколтираната блуза без ръкави, в зелено и червено, се беше повдигнала отзад над полата. В бара освен нас тримата имаше и една едрогърда рижа жена на преклонна възраст, пристегната в бял пуловер, целият обшит с лъскави пайети и разнищен на единия ръкав. Пиеше коктейл, а докато я наблюдавах, барманът й донесе нов и посочи с ръка, че Лари Виктор черпи. Тя го пое, кимна в знак на признателност и без да губи време потопи нос в чашата. Лари й отдаде чест с два пръста и пак прехвърли вниманието си върху блондинката.
А тя го изискваше. Не чувах какво говори, но яростното ръкомахане и бързината, с която мърдаха устните й, не оставяха съмнение за яда, бушуващ в душата й. Той само клатеше глава и сегиз-тогиз промърморваше нещо.
Заведението имитираше каубойски бар, с псевдочамова облицовка, препарирани глави на дългорого говедо тук-таме по стените и литографии на същата тема. Беше доста мрачно, което се подсилваше и от грейналото навън южнокалифорнийско слънце. Лъхаше хладина и щеше да е може би и тихо, ако рижата не захранваше джукбокса с монети. Прохладният бар в горещ летен следобед е твърде приятно местенце.
Русата извади от чантата си нещо, което ми заприлича на снимка, и го сложи пред Виктор. Той измъкна от горното джобче на безформеното си спортно сако чифт очила без рамки, сложи ги и погледна фотографията, но веднага я закри с длан и смутено се озърна. Сетне я бутна обратно към русата, свали очилата и ги прибра. Тя върна снимката в чантата. Цялата операция едва ли продължи повече от двайсет секунди, но докато Виктор се оглеждаше наоколо с очилата на носа, успях да проумея какво ме смущава в него. Като се изключи косата, приличаше досущ на Лес Валънтайн от семейния портрет. А прическа лесно се променя.
Той изведнъж стана, плесна една десетачка на тезгяха и излезе от бара с решителната стъпка на съпруг, който завинаги напуска жена си. Русата остана да зяпа подире му. Последвах го, като внимавах да не попадна в полезрението й — погледът й би продупчил гърба ми.
Той вече завиваше към Уестърн Авеню. Докато изкара колата, паркирана пред кантората му, аз вече го чаках в олдса със запален мотор. Потегли на запад по Сънсет до магистралата, оттам на юг към булевард „Венис“. Движението по това време, рано следобед, беше слабо. Пуснах две-три коли помежду ни, като от време на време сменях и платната. На него и през ум не му минаваше, че го следят, а освен това явно си имаше други грижи. С виенско колело да го преследвах, пак нямаше да се усети.
Стигнахме така до брега на океана и когато той се вмъкна в тясното пространство зад една вила, аз го подминах и паркирах под маслиново дръвче между две боклукчийски кофи под надпис, който гласеше: Частен паркинг. Отнася се и за теб! Минах покрай дъсчени бунгала с по една кола притисната до задната стена, за да остане място за минаване, и се върнах при вилата. Някога някой беше засадил маслинови дървета край този път и те растяха тук-там, където солта не ги бе поразила, недоразвити и безформени, застлали земята отдолу с подобни на изпражнения и за нищо негодни черни маслини. Тръпчивият аромат на листата им се смесваше с дъха на морето, с мирис на готвено и всепроникващата, трудноопределима смрад на гниещ боклук от препълнените кофи, които си поделяха с леките коли малкото пространство зад къщите.
Зад вилата на Виктор, до тясната циментова пътека, която заобикаляше постройката и отвеждаше до входната врата, имаше пощенска кутия, на която прочетох: Лари и Ейнджъл Виктор. Продължих, без да спирам, подминах две бунгала и пресякох втора циментова пътечка, изпод чиито плочи през пясъка се провираха бурени. Пред мен се стелеха плажът и морният океан.
Погледнах към къщата на Виктор. Той се беше разположил на верандата, вирнал крака на парапета. До него седеше чернокосата тъмноока млада жена, която вече познавах от снимката върху бюрото му. Беше с широка хавайска роба и бели сандали на висок ток. И тя като него бе качила крака на парапета, та роклята й се беше свлякла до средата на бедрата. Пиеха мексиканска бира направо от шишетата и се държаха за ръце. Домашна сцена като тези, дето застрахователните компании така обичат да използуват за рекламни цели. Сгушен зад гигантски тропически храст, аз не откъсвах поглед от тях. Марлоу Зоркото Око, където не го сееш, там никне.