Выбрать главу

В този миг се появи Бърни Оулз, запалил една от миниатюрните си пури. Имаше вид на човек, който добре е закусил и е направил сутрешната си гимнастика. Бърни е главният следовател на Прокуратурата.

— Пак ли дразниш патрулните, Марлоу?

Заместник-шерифчетата не че застанаха мирно, но видимо се изпънаха. Хари замръзна с ръка върху белезниците.

— Оулз — представи се Бърни. — От Прокуратурата.

— Да, господин лейтенант.

Бърни се усмихна и кимна към вратата.

— Оттук нататък ние поемаме.

Двамата излязоха. Оулз заобиколи бюрото, за да погледне убитата. Среден на ръст, русоляв, с щръкнали посребрени вежди. Зъбите му бяха равни и бели, а светлите сини очи — безметежно спокойни. Гласът му бе приятен, по полицейски нахакан и някак си прекалено небрежен, за да му се довери човек. Водеше със себе си двама подчинени, и двамата цивилни. Те дори не ме погледнаха.

— От упор — констатира Оулз, докато оглеждаше трупа. — Малокалибрен пищов. Изходното отвърстие в такива случаи е по-голямо от входното.

— Съдебният лекар ще дойде всеки момент, лейтенанте — обади се единият от помощниците му.

Оулз кимна разсеяно.

— Познаваш ли я? — кимна към убитата.

— Не.

Той се вторачи в мен.

— Ще се будалкаме ли?

— Рано е още.

Повторно кимване. Появи се лекарят, ниско дебело чиче по костюм с жилетка и голяма пура, затъкната в ъгъла на устата. Зад него пристъпваха двама лаборанти, които незабавно взеха да ръсят стаята с прах за снемане на отпечатъци.

— Ела с мен — рече Оулз и ме изведе в тесния коридор. — Да чуем какво ще кажеш.

Пое дим с целите си дробове и го издиша бавно в сумрака.

— Издирвам едно лице. От Пудъл Спрингс. Следата ме доведе тук. Говорих с наемателя на студиото каза, че не може да ми помогне. Познавал човека, но бил в чужбина и нямало да се върне. Тръгнах си, но като се поогледах и ослушах установих, че някои неща не се връзват и дойдох пак да поговорим. Вратата беше отворена, влязох и я намерих.

— Лари Виктор ли се казва този наемател?

— Поне така пише на вратата.

— Сега къде е, знаеш ли?

— Не.

— Нещо друго да ми кажеш?

— Не.

— Предполагам, че е излишно да питам за името на клиента ти.

— В моя бизнес, Бърни, няма да стигна далече, ако без нужда взема да споделям с ченгетата каквото знам.

— А кой решава дали е необходимо?

— Все ще се споразумеем — свих аз рамене.

— Дано.

Оулс извади пурата-играчка от устата си, огледа я мълчаливо, сетне я пусна на пода и я стри с тока на обувката си.

— Дръж връзка — заръча той и влезе пак в студиото.

Погледах след него, но вътре нямаше място за мен. Затова си тръгнах.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спуснах се по Уестърн и продължих на запад по булевард „Санта Моника“, с крак плътно върху газта. На ченгетата не им трябва много време, за да установят къде живее Лари Виктор. Щяха всеки миг да изпратят кола да го прибере. Държах да съм пръв, макар да нямах представа защо. За по-малко от половин час стигнах Венис Бийч и когато слязох от олдса зад вилата на Виктор, десният ми крак притреперваше от натискането на педала. Не видях полицейска кола. Заобиколих, прекосих закрития двор и почуках на плъзгащата се стъклена врата. Появи се тъмнокосата жена и леко открехна.

— Да?

— Името ми е Марлоу. Трябва незабавно да говоря с Лари Виктор.

Тя се усмихна и отвори широко вратата.

— Влезте, господин Марлоу. Лари тъкмо приготвя нещо за пиене в кухнята. Ще пийнете ли с нас?

— Всички ще имаме нужда от чашка. Предайте на Лари, че работата не търпи отлагане.

Той се зададе откъм кухнята, понесъл кана и две чаши.

— Какво, по дяволите искаш? — попита, щом ме зърна.

— Няма време за дълги обяснения. Трябва да ми се довериш. В студиото ти има убита жена и ченгетата вече са тръгнали насам.

Ейнджъл отвори широко очи.

— Убита жена? — попита Виктор.

— Хайде, качвай се в колата — запрепирах аз. — Ейнджъл, ще кажеш на полицаите, че не знаеш къде е. — Двамата още стояха като сащисани. Аз го улових за ръката. — Избирай между мен и една безкрайна нощ в участъка. Ейнджъл, скрий чашите и каната. После ще се върнем.

Задърпах го и излязохме.

— Лари, обади ми се! — извика жената след нас.

— Не забравяй да прибереш двете чаши! — повторих аз, вкарах Виктор в колата, потеглих по Линкълн Авеню, включих се в булевард „Венис“ и поех на изток.

— По дяволите, Марлоу, каква е тази работа?

Преди да отговоря, му предложих цигара. Той прие и запали от таблото. Колата се изпълни със специфичния мирис на автомобилна запалка.

Вдиша дълбоко, изпусна две струйки през носа и ме подкани: