— Хайде, говори!
Разказах му за убитата.
— Не съм я убил. Дори нямам представа, какво търси в студиото ми.
— Обаче я познаваш.
— От къде на къде?
— Това е същата блондинка, с която се карахте онзи ден в бара на Рино.
Той ме загледа втренчено. Устата му се отваряше и затваряше като на златна рибка.
— Ти откъде…? — едва успя да произнесе и ченето му отново увисна.
— Проследих те.
— Следил си ме?
— Направи усилие да не повтаряш всяка моя дума. Проследих те дотам, а сетне и до дома ти. Женен ли си за Ейнджъл?
— Да.
— А за Мюриъл Валънтайн?
— Коя е Мюриъл Валънтайн?
— Съпруга на Лес Валънтайн. Видях го на снимка в дома й. Ако си сложиш очилата и смъкнеш кечето, приликата ще е поразителна.
Той помълча, засмукал цигарата. В края й се образува дълго огънче, сякаш няколко души са я предавали от ръка в ръка. После поклати глава, отвори прозорчето и изхвърли фаса. Разхвърчаха се искри. Усетих втренчения му поглед.
— Какво искаш от мен? — попита с помръкнал глас.
— Как да те наричам? Лари или Лес? — Отговор не последва. — Женен ли си за Ейнджъл? — Същото мълчание. — Много обичам да говоря сам на себе си. Никой не те апострофира, никой не те лъже, само успокояващия ромон на собствените ми въпроси. — Извадих снимката на Сондра Лий от джоба си, изхлузих ластичето и я оправих с една ръка. С другата продължих да въртя кормилото. Дребна работа в сравнение 6 трепанация на черепа. — Предполагам, че е правена, когато тя тъкмо е започвала кариерата си на фотомодел.
Подадох му я. Той хвърли едно око, все тъй безмълвен.
— Господи, Марлоу! — простена изведнъж.
— Почни от началото.
Виктор само повтори:
— Господи!
— Има ли убийство, така е. Светът рухва в краката ти. Тъкмо си сложил всичко на мястото му и си надписал етикетите, и току-виж утрепали някого и цялата подредба отива на кино.
— Какво да правя?
— Първо да чуя твоя разказ. Може да ми хрумне нещо.
— Ченгетата знаят ли за мен?
— Ако знаят, не са го чули от моята уста. Когато се разделихме, разполагаха само с трупа.
— Ти беше ли там?
— Нали аз го открих.
Сега карахме на север, към Сепълвида.
— Ти?!
— Дребна работа за моите възможности. Когато съм във форма, откривам по един труп на час. Отидох да изясним с теб дали си Лари Виктор или Лес Валънтайн. В този край ще те наричам Лари. Вратата беше отворена и тя седеше на твоя стол. Застреляна от упор с малокалибрен пистолет.
— След което си задигнал снимката от папката ми.
— Не, взех я още миналия път. При това посещение от папките нямаше и следа.
— Нито една снимка?
— Нито една.
— Дай ми цигара.
Подадох му целия пакет. Отдясно се мярна супермаркет. Паркингът беше пълен с комбита, жени и пазарски колички. Отбих от пътя и паркирах.
Виктор беше запалил. Върна ми пакета и аз го оставих върху таблото.
— Какво искаш, Марлоу? Ще ме изнудваш ли?
Поклатих глава.
— Аз съм частно ченге. Наеха ме да те издиря.
— Кой? Мюриъл ли?
— Не, Липшулц.
Очите му се изцъклиха.
— Липи?!
Аз само кимнах.
— Заради разписките?
— Аха.
— Тъкмо се опитвах да намеря пари.
Нищо не казах.
— За нула време си разровил сума ти неща.
— Какво да правя, като съм любопитна гарга. Опитваш се значи, да набавиш парите, за да офейкаш от Пудъл Спрингс?
— Да. От Спрингс, от Мюриъл, от баща й, от всичко.
— Женен ли си за Ейнджъл?
— Да.
— Преди или след Мюриъл?
— Преди.
— Голям си сладур. Дай да видим дали ще отгатна. Запознал си се с Мюриъл някъде по време на снимки.
— Да.
— Както си мислех. Тя те харесала и пред погледа ти се замяркал внезапно големият комат, намазан с мед и масло, след като цял живот си се боричкал за трохи. Ейнджъл знае ли за този брак?
— Не, тя мисли, че ходя да снимам извън града.
— Значи си възнамерявал да бръкнеш в кесията на Мюриъл, да натъпчеш джобове, после обратно в Лос Анжелос и беж да те няма заедно с Ейнджъл.
— Нищо подобно.
— Само дето не си докопал кесията.
Той поклати глава.
— Нищо. Останах с пръст в устата.
— Следва опит за забогатяване в „Агония“, но там те чака поредната несполука.
— Аз съм си комарджия по природа. При това много добър. Според мен играта там е нагласена.
— Естествено. Иначе отдавна да си ги очистил. И аз съм на същото мнение. Къде са виждали будали като теб. Я им минат през ръцете десетина на час, я не.
— Знаеш ли какви суми печеля?!
— Повече, отколкото губиш?
Нищо не каза. Извърна глава към пъплещите из паркинга домакини, заети с мисълта какво да купят за вечеря — телешко за печене или агнешки котлети. Хич не ги беше еня за трупа в студиото.