— Много се извинявам, господине.
— Няма за какво. Има госпожи, които обичат да им викат „мадам“. Но моята съпруга предпочита фамилното ми име. Само тя ще обядва, аз излизам по работа.
— Да, господине. Веднага ще се заема с обяда на госпожа Марлоу.
— И още нещо, Тино. Ние с госпожа Марлоу сме влюбени. Това личи по всичко. Но ти се прави, че не забелязваш.
— Знам си службата, господине.
— Тя е да ни помагаш да живеем удобно, за което сме ти благодарни. Дори повече, отколкото предполагаш. Формално си прислужник, но всъщност си приятел. Има протокол, който диктува отношенията ни. Аз го спазвам не по-малко от теб. Но иначе сме двама мъже и толкоз.
Той се усмихна лъчезарно.
— Струва ми се, че работата тук ще ми допадне, господин Марлоу.
Никой не разбра кога и как изчезна. Просто изведнъж го нямаше. Линда се търкулна по гръб, вдигна крака и се загледа в пръстите си.
— Какво да кажа сега? Представа си нямам. Харесват ли ти пръстите на краката ми?
— По-хубави не съм виждал. Че са и пълен комплект.
— Ужасен си. Я се махай. А пръстите ми са наистина възхитителни.
— Ще ми услужиш ли за малко с флийтуда? Утре ще прескоча до Лос Анжелос да си прибера олдсмобила.
— Вижда ми се тъй ненужно. Убеден ли си, че няма друг начин?
— За мен — не.
ТРЕТА ГЛАВА
Флийтудът ме свали с безшумно мъркане до кантората на някой си Торсън, на чиято врата пишеше, че посредничи при покупко-продажбата на недвижими имоти и на всичко друго с изключение, може би, на заешки кафези.
Плешив мъж с приятен вид. Личеше, че няма друга грижа на този свят, освен да поддържа огъня в лулата си.
— Трудно се намират кантори, господин Марлоу. Ако искате да е на Каньон Драйв, както предполагам, ще ви струва доста.
— Не искам да е на Каньон Драйв, а в странична уличка или на Су Авеню. Главните артерии не са за моята кесия.
Подадох визитката си и му позволих да хвърли око върху фотокопието на разрешителното.
— Не знам — рече колебливо той. — Полицейското управление няма да се зарадва. Градчето е курортно и основната ни грижа е спокойствието на гостите. Ако се занимавате с разводи, хората няма да ви заобичат.
— С разводи изобщо не се занимавам, а хората поначало рядко ме обикват. Що се отнася до полицейското, ще им обясня какъв съм, що съм, но ако им хрумне да ме прогонят, жена ми ще остане много недоволна. Тя тъкмо нае шикозна вила близо до новото заведение на Романоф.
Не казвам, че падна от стола, но се закрепи само с усилие на волята.
— За щерката на Харлан Портър ли става дума? Чух, че се омъжила за някакъв… по дяволите, какви ги плещя? Явно това сте вие. Сигурен съм, че ще ви устроим някак си, господин Марлоу. Само защо ви е странична уличка или Су Авеню? Дайте направо в деловия квартал.
— Плащам от собствения си джоб, а той не е претъпкан.
— Но жена ви…
— Слушай ме добре, Торсън. Най-многото, което изкарвам, е едно-две хилядарки на месец — бруто. Случвало се е и нищо да не падне. Така че за разкош и дума не може да става.
Той си запали лулата — сигурно за девети път. Защо по дяволите изобщо ги пушат, като не умеят?
— Жена ви какво ще каже?
— Какво ще каже жена ми, няма нищо общо с нашата работа, Торсън. Имаш ли нещо подходящо, или не? Не ме мотай. Опитвали са се да ме минат къде по-печени от теб. Не твърдя, че е изключено, просто не си ми в категорията.
Забързан младок бутна вратата и влезе усмихнат.
— Аз съм от „Пудъл Спрингс Газет“, господин Марлоу. Както разбрах…
— Ако беше разбрал, нямаше да си тук — станах аз. — Съжалявам, Торсън, но имаш прекалено много копчета под бюрото. Ще се огледам другаде.
Избутах репортера и се измъкнах през отворената врата. Ако видите някой да затваря врата в Пудъл Спрингс, значи не е добре с нервите. На излизане се блъснах в едър червендалест мъж, който ме превъзхождаше с десет сантиметра и петнайсет кила.
— Аз съм Мани Липшулц — представи се той. — Вие сте Филип Марлоу. Да поговорим.
— Пристигнах преди два часа. Търся да си наема кантора. Не познавам никакъв Липшулц. Бихте ли се отдръпнали да мина?
— Може да имам нещичко за вас. Тук нищо не остава скрито-покрито. Значи сте зетят на Харлан Портър, а? Сериозна работа.
— Изчезвай.
— Недейте така. Имам неприятности. Трябва ми кадърен човек.
— Като си наема кантора, господин Липшулц, можете да ме посетите. Но в момента си имам други грижи.
— Може да не живея толкоз дълго — прошепна той. — Чували ли сте за клуб „Агония“? Аз съм собственикът.
Хвърлих едно око към кантората на сеньор Торсън. Двамата с вестникарчето бяха наострили уши.