— Вино, цигари и свестен мъж — какво друго може да искаш от живота? — мъдро произнесе тя.
Довърши съдържанието на чашата и кимна да й се долее.
— С първите две съм съгласен — обадих се аз.
— Значи не щеш свестен мъж? — Смехът й бе дрезгав, стържещ, мъжки, цвилещ. — Щом не си падаш по силния пол, добре. — Дробовете й изсвириха към края на кикота. Закашля се и отпи. Усмихнах й се насърчително. — Де да можех и аз да кажа същото. Виното и цигарите са лесни. Но къде ти свестен мъж! — Отново се закашля, отпи и леко допря салфетката до устните си. — При това, Господ ми е свидетел, от личен опит говоря.
От виното нямаше и помен. Тя изгледа многозначително бармана, но той съзерцаваше старците в сепарето.
— Вили — казах, — дамата иска да й долееш. Пиши го на моята сметка.
Вили отпуши каната без да каже дума и сложи пред мен ново листче.
— Благодаря рече рижата. Виждаш ми се прекалено порядъчен за тази дупка.
— Тъкмо да кажа същото за вас.
— Как не съм ти повярвала! Може би ще ми предложиш и роля в киното.
— Стига да можех.
Видях лицето си отразено в огледалото зад бара. Невинно като на койот, който се кани да открадне кокошка.
— Имаш вид на човек, който държи на думата си.
— Бях тук преди два дни и ви видях. Мъж и жена се караха и трябваше да се надвикват, защото вие пускахте музиката.
Вал отпи от виното. Цигарата бе свършила и фасът чернееше като умряла хлебарка в пепелника. Тя извади нова от чантата, а аз вече драсках клечката кибрит. Марлоу придворният кавалер. От мен би излязъл превъзходен прислужник.
— Да — рече. — Лола и Лари.
— За какво се бяха сдърпали?
Тя отново надигна чашата. Явно разполагаше със сигурни сведения, че второто пришествие се е задало откъм Енсино. Сетне сви рамене толкова грациозно, че явно бе репетирала със седмици. Всичко у нея беше пресилено, като артист, който изпълнява женска роля.
— Как се казваш, миличък?
— Марлоу.
— Бил ли си някога влюбен, Марлоу?
— И сега в момента, както си говорим, съм влюбен.
— Изчакай тогава да ти прокисне любовта. Кимнах на Вили да й долее.
— Вкиснатата любов е като гниещи рози — додаде тя философски. — Смърди та се не трае.
— За Лола и Лари ли говориш?
— Сума ти време има оттогава. — Поклати глава — бавно, показно. — Той й би дузпата.
— А онзи ден за какво точно се караха?
— Беше подразбрала нещо. Сигурно смята да му го върне тъпкано. — Поредното надигане на чашата. — Знаеш какво казват за изоставената жена. Езикът й вече се въртеше на бавни обороти. — Създадени сме за любов. Затуй, като ни зарежат, ставаме чиста отрова.
И отпи, за да не губи време. Виното потече по брадичката й. Тя отново го попи със салфетката.
— Значи го държи с нещо — заключих аз.
— Ами да. Ще му излезе през носа.
— С какво го държи?
— Откъде да знам бе, Марлоу? Все има с какво. Ако се разтърси човек и на теб ще ти открие нещо, бъди сигурен. — И зацвили с присвиркващия си смях, като вдигна чаша към мен. — За твое здраве!
И продължи да се кикоти. Ръбът на чашата беше изплескан с червило.
— Познаваш и Лари, нали? — не отстъпвах аз.
Кимна и взе да бърка из чантата си, да вади отвътре какво ли не: пудриера, червило, смачкана салфетка, дъвка, броеница, пила за нокти.
— Имаш ли по двайсет и пет цента, Марлоу?
Плъзнах пет долара на Вили.
— Развали ми ги.
Той нареди пред мен пет равни купчинки от по четири монети.
— Ти си истински джентълмен — похвали ме Вал. Само дето с-то й го избиваше повече на ш.
Стана и отиде при джукбокса. Когато се върна и се покатери на столчето, откъм ъгъла гръмна първата тъжовна песен. Една жена обичала един мъж, ама той я оставил. Музика за настроение.
— Та к’во питаше? — сети се Вал.
— Добре ли познаваш Лари? — внимателно парафразирах въпроса си.