Пияниците са крехки създания. Трябва да ги носиш на ръце като препълнени чаши — малко да политнеш, ще ги разсипеш. Добре ги познавам. Половината си живот съм прекарал в разговори с тях, в барове като този. С кого се видя? Какво чу? Ще пийнеш ли още едно? Аз черпя, разбира се. Марлоу, самата щедрост, пръв приятел на пияндетата. Налей си, мой човек. Ти си самотен и аз съм единствената ти утеха.
— Как да не го познавам! Кой не го знае? Човекът с фотоапарата.
Тя довърши виното, а Вили само това чакаше. Не беше от тези, дето ще си пропуснат шанса. Вал взе да рови из чантата за цигара. Извадих една от пакета върху бара, запалих и я подадох. Може би все пак от мен няма да излезе добър прислужник. За жиголо по ме бива. Не исках да задълбавам на тази тема, че току-виж съм си направил някои нежелани изводи.
— Едно време му позирах.
— Вярвам ти.
Тя кимна и ме загледа втренчено.
— Не беше чак толкоз отдавна, а и още ме бива без дрехи.
— И това го вярвам.
— Честна дума!
— Лари да не би да снима жените без дрехи?
— Естествено. През ръцете му са минали повече голи жени отколкото през ръцете на моя гинеколог.
Остана много доволна от изказването си и падна такъв смях с прицвилване, че се задави, та трябваше да я удрям по гърба.
— Доктор Лари продължи запъхтяна. — Едно време, когато не беше толкоз лесно да се докопаш до тази стока, той продаваше снимките по улиците. Сега сигурно ги пласира на едро, знам ли. Кой се интересува вече от мръснишки снимки?
— Права си. По вестникарските будки с лопата да ги ринеш. А редовни снимки правеше ли? За модни списания, например?
Вал потисна едно оригване и машинално докосна устни.
— Прощавай — извини се тя лъчезарно.
Джукбоксът стенеше по друг тъжен повод. Двамата старци станаха и се запрепъваха към изхода прегърнати през кръста. Лявата й ръка беше в задния му джоб, а главата й — облегната на рамото му. Вал продължаваше да ми се усмихва.
— Правил ли е снимки за модни списания? — настоях аз.
— Кой?
— Лари.
— А, да. Модни списания.
Тя млъкна. Аз зачаках. За пияните времето има различно измерение.
— Неее — проточи накрая. — Изобщо не. Разправяше, че фотографирал модели, ама нито съм видяла такова нещо, нито познавам някоя, която да му е позирала.
„Фотографирал“ й създаде големи грижи.
— Къде живее Лола?
— Лола?
— Да, Лола.
— Каква Лола?
— Къде живее?
— На Кенмор. Кенмор Авеню номер двеста двайсет и две. Малко след Франклин.
— Напоследък да е имала проблеми?
— Не, много си е добре. Всеки месец й пристига чекът с издръжката от бившия. А аз трябва да се разкарвам по съдилищата за моя. Кисна там повече от съдията.
— Някой да й има зъб?
Вал се ухили. Червилото се беше размазало от честите набези на чашата до устата.
— Ами да, Лари.
— Заради караницата ли?
— Аха.
Надигна чашата и част от виното отново потече по брадичката, но този път това не й направи впечатление. Сега припяваше на печалната балада.
— Искаш ли да изкараме един танц? — покани ме тя. — Едно време танцувах като същински лебед.
— Лебедите много ги бива да танцуват.
— Като не щеш, недей. — И тя започна да се полюлява в такт е музиката.
— Само ако е бавен — отстъпих аз, станах и протегнах ръце. Тя се плъзна от стола, олюля се, запази равновесие и се долепи до мен. Беше се наръсила с толкова парфюм, че можеше да спре атакуващ носорог, а и парфюмът не беше „Кристиан Диор“ от кристално флаконче. Пъхна лява ръка в моята, дясната положи на рамото ми и ние се заклатихме из безлюдното помещение под звуците на скръбна балада.
— Тук не се танцува — оповести Вили несигурно, но ние не му обърнахме внимание.
Светлината, доколкото я имаше, се отразяваше в огледалото зад бара и наредените пред него бутилки. Танцувахме между масите, край сепаретата, плъзнахме се към вратата, през чиито мръсни стъкла с мъка се процеждаха няколко слънчеви лъча. Към застоялата смрад на готвено се примесваше свеж, заблуждаващ обонянието мирис на алкохол, от който въздухът ми се струваше по-хладен. Вал облегна глава на рамото ми и ние бавно закръжихме. Тя все тъй припяваше. Знаеше наизуст текста на песента. Вероятно знаеше думите на всички жални песни, както знаеше колко чаши ще излязат от литър вино. Музиката заглъхна. Монетите в джукбокса се бяха изчерпали, но ние не спряхме да танцуваме. Главата й бе все тъй на рамото ми. Продължи да тананика последната песен, но след малко млъкна. Чуваше се единствено тътренето на краката ни из празната зала.
Тя заплака, без да помръдне глава от рамото ми. Нищо но казах. Отвън на булевард „Сънсет“ някой форсираше кола с два ауспуха и ревът на мотора прониза болезнено тишината. Бавно поведох дамата си покрай маса с четири стола и докато маневрирах, тя изведнъж увисна като дроб в ръцете ми.