Разтворих крака, приклекнах, подпъхнах ръце под мишниците й и я повлякох към едно сепаре. Беше отпусната като преварен макарон, краката й се влачеха по пода. Вдигнах я и я сложих да полегне, като гледах да придам на позата й възможно най-голямо благоприличие. Вили наблюдаваше безмълвно.
— Нямам нужда от помощ — казах аз. — Едва ли тежи повече от един танк. Сам ще се оправя.
— Пияндетата много тежат — философски отбеляза той.
Извадих нова двайсетачка. Кажи-речи, последната в портфейла. Отидох при бара и му я подадох.
— Като дойде на себе си, поръчай й едно такси.
— Като дойде на себе си, ще иска да изпие още толкова вино и пак ще опъне пети.
— Добре де, каквото поиска, дай й го.
— Що пари изпотроши по тая стара бъчва…
— Имам богата жена.
Платих си сметката с последните двайсет и излязох да се подложа на пържещото човеконенавистно слънце.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Номер двеста двайсет и две на Кенмор се намираше от лявата страна, ако караш по посока на Франклин. Къщата беше насред малка зелена площ и входната врата почти не се виждаше от надвесения покрив на верандата. Беше от удобните прохладни домове с просторни веранди отпред, строени когато Лос Анжелос е бил голям и разпрострян във всички посоки, с много слънце и никакъв смог. Хората седели вечер по верандите, пиели чай с лед и гледали как съседите си поливат с маркучи ливадите. Спели на отворени врати, а мрежата срещу комари била закачена само с проста телена кука. Слушали радио и сегиз-тогиз в неделя отскачали с влак до брега на океана, на излет.
Паркирах зад ъгъла на Франклин Авеню и се върнах пеша.
Зелената площ отпред бе в невъзможно състояние. Тревата така беше избуяла, че дори бе изкласила за семе. Къщата плачеше за боя, мрежата срещу комари и друга твар бе изподрана и засукана нагоре като яка на стара риза. Вратата се оказа заключена, но беше тъй разсъхната, че не пасваше с рамката и почти не ме затрудни. Подпрях я с рамо и длан, понапънах се и се озовах вътре.
Лъхна ме на отдавна затворена необитаема къща. Вдясно, през сводест портал, се минаваше във всекидневната. Изтърбушена кушетка с плетена на една кука завивка, отметната, сякаш някой е лежал под нея и тъкмо е станал. Срещу кушетката — огромен стар телевизор на крака. Върху него четвъртит аптекарски буркан с бонбони за смучене, всеки увит в целофан. Тънкият син индиански килим на пода бе протрит до прозирност. Върху бамбуковата масичка, бутната досами кушетката, бяха разхвърлени филмови списания, евтини любовни романчета и пепелник, пълен с угарки, изпушени до филтъра. Късните следобедни лъчи се процеждаха през тънките, посивели от смога пердета, и караха прашинките из въздуха да подскачат и да се превъртат.
Полицията би трябвало да е видяла вече това. Би трябвало да са огледали всичко, както му е редът, и онова, което е от значение, да е вече по кутиите долу в склада на участъка, с налепени етикети. И все пак аз знаех повече от ченгетата и се надявах да зърна нещо, което на тях нищо не им е говорело. Но нещото не беше във всекидневната.
Прехвърлих се в кухнята. Междувременно се стъмни и запалих лампата. Ако полицията следеше къщата, досега да са ме видели и да са довтасали. А съседите ще решат, че съм поредното ченге.
В хладилника имаше половин хляб и пакет масло в чиния, както си е с обвивката. В камерата — бутилка водка. Три-четири лимона съхнеха в стъклена паничка върху кухненския плот, а в долапа открих буркан с остатъци от нес кафе на дъното. На ръба на мивката — коричка сапун. Това бе всичко. Нито следа от брашно, сол, месо, катофи. Хляб, масло, водка и нес кафе. Лимоните бяха вероятно срещу скорбут. Надникнах зад хладилника и под мивката, отворих празните шкафове.
Извадих мрежичката на канала на мивката и надникнах вътре, доколкото се виждаше. Проверих фурната, повдигнах краищата на линолеума, да не би да има пъхнато нещо. Заврях нос чак в стъкления глобус на лампата.
Това и правех, когато чух глас:
— Стой, не мърдай!
В кобура под мишницата си имах пищов, но той със същия успех можеше да е в багажника на колата, както се бях покатерил върху стола с вдигнати нагоре ръце. Стоях и не мърдах.
Бяха двама. Единият момче калифорнийче — много загар, много мускул и мозък, колкото да се досети от коя страна е дръжката на тоягата. Беше по бели панталони, риза на цветя и с автоматичен армейски четирийсет и пет калибров колт в ръка. Държеше го небрежно, както е прието в Калифорния, без да се цели конкретно, но, общо взето, насочен към мен. Другият беше по-нисък и по-слаб, с черни мустаци, а тъмната дълга коса бе сресана назад. В матовите черни очи не прозираше никакво чувство. Гласът беше неговият.