— Е, мой човек, започвай да споделяш кой си и какво дириш, покатерен на стола.
— Кой пита?
Той се усмихна безизразно и кимна към автоматичния пистолет в ръката на калифорнийчето.
— А, той ли? Виждал съм го и преди. Не ми прави впечатление.
— Я колко си бил корав. — Погледна приятеля си. — В днешно време всички са такива.
Щях да го слисам повече, ако бях си мърдал ушите.
— Да го продупча ли, Еди? Колкото да разбере, че не се шегуваме.
Еди поклати глава.
— Казвам се Гарсия представи се той. — Еди Гарсия. — кимна към другия. — А това е Джей Дий. Нали е хубав?
— Красавец. Ако дръпне спусъка, ще улучи ли?
— От две крачки разстояние? — Усмихна се Еди. Все едно, че лъч светлина се плъзна по каменна повърхност. — Ние сме представители на много важна личност, която се интересува от тази къща и нейния наемател. Трябва да му докладваме кой си и защо си тук. Предпочитаме устно, вместо да доставим трупа ти в багажника на колата.
Кимнах.
— Коя е тази важна личност?
Гарсия само поклати глава. Джей Дий щракна предпазителя. Погледнах Гарсия. Другият беше без значение. Празните обсидианови зеници върнаха погледа ми без да изразят нищо. Знех, че окото му няма да мигне.
— Казвам се Марлоу. Частен детектив. Разследвам едно дело. Ако ме отведете при вашата личност, ще му разкажа останалото. Може интересите ни да съвпаднат.
— Знаеш ли чия е къщата?
— На една жена. Казва се Лола и вече не е сред живите.
Гарсия кимна. Впери поглед в мен, но някак разсеяно. Реших, че размишлява.
— Добре — произнесе накрая. — Под лявата ръка имаш ютия. Искам да я разкараш. И ми покажи някакъв документ за самоличност.
— Портфейлът ми е в левия заден джоб.
Той приближи, измъкна пистолета и портфейла и пак се отдалечи — всичко това плавно, като със съшити с конец бавни движения. Пусна желязото в джоба си и отвори портфейла. Погледна фотокопието на разрешителното и ми го върна. Свалих ръце, за да го прибера в задния джоб.
— Окей, ще се повозиш с нас.
Излязохме в индийска нишка Гарсия, аз, Джей Дий. Гарсия седна зад кормилото на линкълна, а ние с Джей Дий се настанихме на задната седалка. Подкарахме по Франклин със затворени прозорци и пусната климатична. И тримата мълчахме.
При Лоръл Каньон се спуснахме по булевард „Сънсет“ и продължихме по него, докато къщите взеха да стават все по-големи, а тревните им площи все по-безлюдни. После през западен Холивуд и Бевърли Хилс към Бел Еър. Подминахме портала на Бел Еър и будката на полицая и навлязохме в самия квартал, докато Гарсия спря най-сетне пред триметрова метална порта, отгоре с остри железа като копия с позлатени краища. От портала излезе охраната по син блейзер и сиви панталони и Гарсия свали прозореца. Онзи надникна в колата и се върна в будката си. Видях го да се обажда по телефона. Миг след това портата бавно се разтвори и Гарсия ни вкара вътре. Не се виждаше никаква къща. Само криволичеща алея за коли, посипана с нещо бяло като натрошени мидени черупки. Фаровете заиграха над гора от разцъфнали храсталаци и ниски дръвчета. Спуснахме се, пак се изкачихме, направихме рязък завой.
Къщата, която се изпречи пред нас, едва ли щеше да побере цяла Калифорния. Най-много Лос Анжелос, но поне хората нямаше да са притеснени. Отвън я осветяваха прожектори — бяла зидария с малки и големи кули и тесни като амбразури прозорци с ромбовидни стъкла. Пред входа беше опънат голям навес и щом спряхме под него, отнякъде изскочиха още двама с блейзери и отвориха вратите на колата.
— Да не работите за Уолт Дисни? — попитах аз.
— Има нещо показно — съгласи се Гарсия, докато слизаше.
Аз го последвах, Джей Дий след мен.
— Ти чакай тук, Джей Дий — нареди Гарсия.
— Много ли ще се бавиш, Еди? Имам една работа, която трябва да свърша тази нощ.
Гарсия спря, бавно обърна глава и погледна калифорнийчето. Нищо не каза. Джей Дий пристъпи от крак на крак и направи опит да се усмихне.
— За никъде не бързам.
Гарсия кимна и тръгна към входа. Изглежда не влагаше усилия в ходенето — той просто се плъзгаше. Последвах го. Единият блейзер разтвори пред нас дясното крило на входната врата — три метра висока, от ковано желязо, цялата в шипове.
Пристъпих в коридор, застлан с каменни плочи, по цялата дължина на къщата. Френските прозорци в дъното отвеждаха в осветена от прожекторите зеленина. Вляво се издигаше огромно вито стълбище, от двете страни видях врати. Таванът беше висок поне десет-дванайсет метра и от него се спускаше грамаден железен полилей с примигващи свещи. Истински восъчни свещи върху гигантско желязно колело. Сигурно имаше стотици. Единствената светлина в коридора идваше от тях.