Каменният под бе застлан с ориенталска пътека от единия до другия край, по стените имаше гоблени със средновековни рицари, яхнали тлъсти коне със стройни крака.
Вратата се хлопна зад нас. Появи се икономът, отвори ни вратата вдясно и я придържа да минем.
— Ако обичате, последвайте ме — каза той и мина пред нас.
Прекосихме библиотека с рафтове до тавана и горящи гигантски свещи в двуметрови свещници. В камината с кон да препускаш. Вдясно от нея се отвори нова врата и ние последвахме иконома в помещение, което, ако беше три пъти по-малко, можеше да служи за кабинет. Отсрещната стена беше цялата в стъкло и оттам се излизаше на басейн, зад който се виждаше огряната от прожекторите градина. Басейнът бе проектиран да изглежда като насред джунглата — тропически лиани и растения се спускаха почти до лазурносинята вода, а в най-далечния край шуртеше осеян с бели камъни водопад. Покрай друга стена имаше бар, телевизор, светещ глобус колкото земния, меки мебели от зелена кожа върху зеления мраморен под, осеян с ориенталски килими. До дясната стена имаше писалище, на което можеше да кацне хеликоптер, а зад него, облечен в истински смокинг от червено кадифе с ревери от черна коприна, седеше мъж с остри черти, леденобяла много късо подстригана коса и неестествения загар, с който всеки в Южна Калифорния се опитва да докаже, че не живее там, където има смог. Бях виждал вече портрета му на една стена.
Пушеше бяла глинена лула, дълга трийсет сантиметра — като от старинните холандски картини.
Погледна ме както вълк гледа агнешка пържола и пъхна лулата в уста.
— Името му е Марлоу, господин Блакстоун — представи ме Гарсия. — Има се за много мъжествен и крайно забавен.
Гласът на Блакстоун прозвуча като пясък, сипван през фуния.
— Съмнявам се да е дори едното.
— Намерихме го в къщата на Кенмор Авеню. Тъкмо я претърсваше.
Старият кимна. Дългата лула беше все тъй в устата му. С дясната ръка бе обхванал огнището.
— Защо?
— Твърди, че е частно ченге. Има калифорнийско разрешително и пистолет.
— Друго? — Не казва. Иска да говори с вас. Затова го доведох.
Блакстоун кимна в знак на одобрение, макар че Гарсия нямаше вид на човек, на когото му пука дали ще му одобрят действията. От друга страна, и Блакстоун нямаше вид на човек, на когото му пука дали на Гарсия му пука. Не бяха хора, които лесно издаваха мислите си. Блакстоун прехвърли погледа си върху мен. Бледосини, почти сиви очи.
— Друго? — престърга пясъчният шепот.
— Разбрах, че там живее някоя си Лола. Името й изплува във връзка със случая, който разследвам.
— И?
— И реших да огледам къщата, да видя дали ще открия нещо.
Той зачака. Аз също. Гарсия и той. Еди Гарсия можеше да чака до свършека на света.
— И?
— Какво по-точно ви интересува?
Блакстоун прехвърли очи от мен към Гарсия и обратно.
— Може би ще трябва да прекратите опитите да ме сплашите и да споделите и вие малко сведения. Току виж се оказало, че не сме противници.
— Противници — повтори старецът и издаде някакви звуци, които нищо чудно според него да минаваха за смях. — Интелектуално ченге.
— Жена ми отвреме-навреме ми чете на глас.
Отново същите звуци.
— На всичкото отгоре и жена му грамотна. Знаеш ли, че Лола Фейтфул е мъртва?
— Да. Застреляна в главата с малокалибрен пистолет в студиото на един фотограф на Уестърн Авеню.
— Какво общо има това с теб?
— Аз открих трупа.
Блакстоун се облегна назад и издаде долната си устна напред — може би с половин милиметър.
— Ти!
— Да. И това ме накара да си задам въпроса, кой може да я застреля.
— Имаш ли теория?
— Нищо дотам сигурно, че да мине за теория.
Гледа ме втренчено известно време, сетне Гарсия, пак мен.
— И аз бих искал да знам кой й е теглил куршума.
— Така си и помислих, когато вашите момчета се нахвърлиха върху мен. Също си рекох, че едва ли знаете много, щом сте оставили двама души да следят къщата, и сигурно това, което се надявате да научите, е твърде съществено, щом единият от тях е главнокомандуващ вашата армия.
— До други изводи да си стигнал?
— По-важни са изводите, до които не съм стигнал. Не можах да проумея дали се интересувате от убиеца на Лола заради нея или заради самия него.
Отново същия безизразен втренчен поглед. Отново го прехвърли върху Еди и по всичко личеше, че в неговия случай това е най-близкото до нерешителност.