— Много си скромен.
— Сигурно, ама какво да правя, такъв съм си. Нали нямаш намерение да отпътуваш надалече, Марлоу?
Аз само свих рамене.
— Искате ли да ви откара у дома, госпожа Виктор?
Ейнджъл кимна.
— Тогава добре.
— Боб — обади се Горди. — Редно е да ги приберем в участъка.
— Това пък защо?
— Ами да ги разпитаме. Ще ги задържим до сутринта, та да може лейтенантът да поговори с тях.
— Жената се тревожи за мъжа си. Нека я откара.
— По дяволите, Боб!
— Горди, единият от нас е сержант, другият не е. Да си спомняш случайно кой от двама ни е сержантът — ти или аз?
— Ти, Боб.
Кейн кимна.
— Хайде, господин Марлоу, откарайте госпожа Виктор. А ние ще ви следваме с колата, да не би да се изгубите.
И ми върна пистолета. Прибрах го в кобура — да си е на мястото за следващия, който реши да ми го отнеме, и двамата с Ейнджъл се запътихме към моя олдс. Потеглих, а в огледалото видях как фаровете на полицейската кола се престроиха зад нас.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Къде е Лари? — повтори Ейнджъл въпроса си. Беше се сгушила на предната седалка до мен. Часовникът на таблото показваше четири и седем.
— На сигурно място.
— Искам да го видя.
— Изключено. Ще отведеш ченгетата право при него.
— Къде е?
— По-добре да не знаеш.
— Аз съм негова жена, господин Марлоу — извърна се тя към мен.
— Затова именно те следяха.
— Следяха ли ме?
— Да не мислиш, че случайно бяха там. Сложили са ти опашка.
Тя се обърна назад и се загледа в светлините на фаровете.
— Значи ме следят?
Все едно, че през последния половин час нищо не се с случило.
— Да.
— Той добре ли е?
Спря да гледа назад, седна върху единия си крак и преметна ръка през седалката. Леко се наведе към мен, докато задаваше въпроса.
— Добре е, Ейнджъл. В безопасност. Много му липсваш.
Тя кимна.
— И на мен ми е мъчно за него.
Бяхме единствените на шосето за Венис. Полицаите ни следваха на две-три коли разстояние.
— Какъв сте?
— Частен детектив. Разследвам един случай.
— Приятел ли сте на Лари?
— Виждал съм го само веднъж, същата нощ, когато избягахме от полицията.
— Тогава защо му помагате?
— И аз не знам.
— Това не е отговор.
Фаровете отзад осветяваха вътрешността на колата. Очите й бяха огромни, тъмни, със сладост.
— Съгласен съм. Според мен той не е убил жената, но имам чувството, че е от хората, които няма да се отърват лесно от полицията. Нито е нахакан, нито има връзки. Ще му лепнат убийството като едното нищо. Ще го съдят по бързата процедура и докато се усети, ще лежи в Чино с доживотна присъда.
— Лари не може да убие човек.
— И аз съм на това мнение. Женени ли сте?
Тя кимна. В този малък жест имаше гордост, доволство, но и нещо повече — закрила. Така би кимнала майка, ако я попитате нейно ли е бебето.
— От четири години.
— Чувала ли си името Лес Валънтайн?
— Не.
— А Мюриъл Блакстоун?
— Не.
Бяхме на булевард „Уилшайър“, при Пасифик завихме наляво и продължихме покрай безлюдния плаж. Лунните струи по вълните само подсилваха пустошта на океана, неговата безкрайност, плискаща се от бреговете на Занзибар.
— Лари много е закъсал, нали?
— Полицията го издирва във връзка с убийство.
— Но той не е убил! Не, неприятностите му са от друго естество. Защо го търсехте още преди убийството?
Луната придаваше, особено величие на сградите — приличаха на мавърски замъци. Излющената мазилка и обелената боя бяха замазани и заличени.
— Отговорете, господин Марлоу.
— Има един съдържател на казино на име Липшулц. Лари му дължи пари. Та той ме нае да го издиря.
Тя кимна, като че ли в отговор на свои си мисли.
— Май не за пръв път се накисва в подобна каша? — попитах аз.
— Той е художник, господин Марлоу. С развито въображение. Не че ми е мъж, но казват, че е гениален фотограф.
— Е, и?
— Импулсивен е, не играе по правилата. Действува според чувствата си. Артистична натура.
— Значи залага на чувствата.
— Да.
— А в такива случаи не винаги се печели.
— Така е, но той трябва да има свобода за интуицията си, разбирате ли? Да му вържеш ръцете, значи да го задушиш.
— Да е имал други главоболия?
Тя помълча, загледана в сребърния океан. Долу на брега, малко над линията на прибоя, спяха бездомници, притиснали до себе си парцаливите си принадлежности.
— Мисля, че е имал женски неприятности.
— Какви по-точно?
— Не знам, не ми е казвал. А и аз не питам.
— Защо?
— Защото го обичам.