— Не тук — рекох. — Обадете се, след като се представя на полицията.
И му дадох телефонния си номер.
Той се усмихна уморено и ми стори път. Върнах се при флийтуда и грациозно го подкарах към ченгеджийницата, която беше малко по-долу на същата улица. Паркирах при служебните коли и влязох. На рецепцията седеше красива блондинка в полицейска униформа.
— По дяволите! Жените в полицията са с лица на булдози, а вие сте кукла.
— Всякакви ги има — отвърна тя безметежно. — Вие сте Филип Марлоу, нали? Видях снимката ви в лосанжелоскиге вестници. С какво мога да ви услужа?
— Искам просто да се представя. С вас ли да говоря или с дежурния? И по коя улица да се движа, за да мина незабелязан?
Тя се усмихна. Зъбите й се оказаха равни и бели като снега по планинските върхари над Пудъл Спрингс. Не се усъмних, че използува някоя от деветнайсетте пасти за зъби, които са по-качествени, по-нови и с по-голям обем от всички останали.
— Най-добре се срещнете със сержант Уайтстоун.
Бутна една врата и ми кимна към друга, затворена. Почуках, отворих и видях спокоен червенокос мъж с очи, каквито всеки полицай добива след време. Очи, видели твърде много зло и чули твърде много лъжи.
— Името ми е Марлоу и съм частно ченге. Смятам да отворя бюро, ако намеря къде и не възразявате.
И на него му показах разрешителното в портфейла, оставих и визитната си картичка върху писалището.
— По разводите ли си?
— Бягам от тях като от чума, сержанте.
— Това е добре. Не твърдя, че съм възхитен, но може да се спогодим, ако оставиш полицейската работа на полицаите.
— Много ми се иска, но така и не се научих да го правя. Той се намръщи. После щракна с пръсти и изрева:
— Норман!
Красивата блондинка надникна през вратата.
— Кой е тоз? — простена сержантът. — Не ми казвай, сам ще се сетя.
— Боя се, че е той, сержанте.
— Проклятие! Не ми стига частно ченге да ни се мотае из краката, ами на всичкото отгоре нашто има зад гърба си двеста-триста милиона! Това е нечовешко.
— Никакви милиони нямам зад гърба си, сержанте. Сам се оправям и съм относително беден човек.
— Нима? Също като мен, само дето аз забравих да се оженя за дъщерята на шефа. Нали сме си тъпи, ченгетата.
Седнах и запалих цигара. Русата излезе и затвори след себе си.
— Виждам, че е безсмислено. Няма да те убедя, че и аз като всички се опитвам да изкарам за насъщния. Познаваш ли някой си Липшулц, съдържател на нощно заведение?
— Дори много добре. Клубът му е насред пустинята, извън нашия обсег. Ривърсайдските колеги от време на време му правят внезапни проверки. Твърдят, че допускал хазарт в заведението, но знам ли.
Прокара мазолеста ръка през лицето си, излъчващо пълно неведение.
— Спря ме пред кантората на Торсън, който е по недвижимите имоти. Имал неприятности.
Сержантът ме изгледа с безизразни очи.
— Неприятностите са естествено състояние на човек като Липшулц. Стой настрани от него, че може и теб да споходят.
Станах.
— Благодаря, сержанте. Исках само да чуя мнението ти.
Излязох и затворих след себе си. Красивата полицайка красиво ми се усмихна. Спрях за миг до нея, помълчах.
— Май не се е родил полицаят, който ще заобича частно ченге — обадих се накрая.
— Виждате ми се съвсем наред, господин Марлоу.
— Вие пък ми се виждате повече от наред. И жена ми ме харесва отвреме-навреме.
Тя се облакъти и подложи длани под брадичката си.
— А през останалото време какво прави?
— Ще й се да имам десет милиона. За да си позволим още един-два кадилака.
Усмихнах й се пленително, напуснах ченгеджийницата, вмъкнах се в самотния флийтуд и потеглих към разкошния си дом.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В дъното главната улица завива наляво. За да стигнеш до нашата къща обаче трябва да продължиш напред, отляво има само един хълм, а отдясно — тук-таме по някоя уличка. Разминах се с няколко коли с туристи, тръгнали да разглеждат палмите в Щатския Парк — явно не им стигаха палмите в Пудъл Спрингс. Отзад, без да бърза за никъде, ме следваше грамаден буик. На една безлюдна отсечка той внезапно даде газ, стрелна се край мен и ми препречи пътя. Спрях и взех да се чудя къде съм сгазил лука. От вътре изскочиха двама в спортно облекло и се затичаха в тръс към мен. В пъргавите им ръчички лъснаха два пищова. Посегнах към лоста, колкото да го преместя на бавна скорост. Протегнах ръка към жабката, но нямаше за кога. Двамата вече бяха до флийтуда.
— Липи иска да говори с теб — изръмжа носов глас.
Имаше вид на евтин главорез. Не си направих труда да го оглеждам. Другият беше по-висок, по-слаб, не по-изискан. Железата си обаче размахваха с професионална лекота.