Изявлението си направих пред някой си Фокс. Тъмнокос, с опъната кожа, вирнал слънчевите очила високо на челото си.
— Защо ми се струва, че съм срещал името ти в нашия бюлетин? Не беше ли открил труп някъде в Холивуд?
— Природна дарба, какво да се прави — отвърнах скромно. — В разгара на сезона откривам по два-три на ден.
— А може би не само ги откриваш?
— Как позна? Първо им пробивам черепите, ей-така, без повод, а сетне незабавно викам полицията и чакам да започне да ме подозира. А най-обичам да ме разпитват ченгета.
Фокс кимна и се загледа в бележките, които беше водил, докато аз говорех.
— И ние си падаме по тази работа. Нали няма какво друго да правим, освен да се наддумваме с второразредни частни ченгета от пустинята.
— Бях второразрядно частно ченге от Лос Анжелос, но се преместих тук след като се ожених.
— Много ни е провървяло. Значи твърдиш, че Липи те е наел да издириш негов длъжник.
Кимнах.
— Как се казва?
Не отговорих. Фокс пое дълбоко въздух.
— Марлоу, ако си успял да научиш нещо друго, освен как се наднича през хорските ключалки, би трябвало да знаеш, че става дума за убийство и този, който го е вързал, без да се издължи на Липи, е заподозрян. Укриването на името му е предостатъчно, за да ти отнемем разрешителното и да те хвърлим в дранголника.
Кимнах, защото беше прав. Така си бях заврял главата в торбата заради Лари Виктор/Лес Валънтайн, че се чувствувах като щраус с щръкнало нагоре дупе.
— Казва се Лес Валънтайн. Живее в Пудъл Спрингс.
Фокс погледна единия от пудълспрингските полицаи, младо момче с издути бузи и къса руса коса.
— Монсън, да познаваш някой от Спрингс на име Лес Валънтайн?
Монсън кимна и прошепна:
— Може ли да ви кажа нещо насаме, господин сержант?
Фокс повдиг на вежди и последва младока в другия край на стаята. Застанаха до вратата на кабинета и си казаха нещо тихо, а аз, докато чаках, извадих лулата, натъпках я и дори успях да запаля. Лекарят беше приключил с огледа на трупа. Влязоха двама по работни гащеризони с торба за мъртвеца и ниска платформа на колелца. Вкараха криво-ляво вкочанения Липи в торбата, дръпнаха ципа и си тръгнаха. На излизане Липи се блъсна в рамката на вратата.
Двамата приключиха поверителния си разговор и Фокс се върна при мен.
— Монсън каза, че този Валънтайн бил женен за дъщерята на Клейтън Блакстоун.
— Защо трябваше да го шепне?
— Също така твърди, че ти самият си зет на Харлан Портър.
— И това ли трябваше да се шепти?
— И двете. Не искаше да разбереш, че на нас, честните и почтени блюстители на закона, подобни неща все пак ни правят впечатление.
— Наистина ли се впечатлявате?
— Може би не, но някъде по веригата все ще се намери някой.
— За Харлан Портър няма какво да се безпокоите.
— Ами да, какво има да се безпокоим? На мен не ми пука, на теб не ти пука, а пък на шерифа, дето му предстои преизбиране наесен, дори никак. И докато продължава да не ти пука, би ли почакал в казиното, докато се оправим? Може да се наложи да продължим този разговор.
Чаках около час в игралната зала и си пушех лулата, докато лаборантите тичаха напред-назад, а Фокс през повечето време говореше по телефона.
Към седем и половина вечерта излезе от кабинета.
— Бихме искали да поприказваме още малко, господин Марлоу. Ще отскочим до Пудъл Спрингс, че е по-близо.
— Аз съм с кола.
— Монсън ще ви придружи.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Бяхме в стаята за разпити в полицейското на Пудъл Спрингс. Освен мен, специалния, гост, присъствуваха една стенографка с коса като розово фламинго, сержант Уайтстоун от Пудъл Спрингс, Фокс, лейтенант Уилтън Кръмп, главен следовател на Ривърсайд, и гвоздеят на програмата Бърни Оулз. Кръмп беше със закръглени рамене, дълги ръце и къс врат, с широк и плосък нос между свинските очички. Китките на ръцете му бяха целите в косми. Беше се издокарал в черен костюм с жилетка и борсалино на главата, килнато на тила.
— Дай да се разберем, Марлоу — започна той. През цялото време дъвчеше тютюн и плюеше в картонена чаша, която стискаше в ръка специално за целта. — Известно ми е, че си зет на Харлан Портър и държа да те осведомя, че това не ми прави никакво впечатление.
— Жалко! — разочаровах се аз. — Тъкмо щях да те каня на танц.
Както държеше чашата в лявата си ръка, той бръкна с дясната под сакото си и измъкна плетен кожен каиш. Показа ми го с усмивка — широка, гадна, изплескана с тютюн усмивка, и леко се плесна по хълбока с каиша.
— Не разполагам с много време, Марлоу. И нямам никакво време за шегички и игрички. В течение на една кратка седмица намираш два трупа и двата — застреляни в главата с малокалибрен пистолет. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса?