— Откровено казано, не виждам как е възможно едновременно да си вършиш работата и да уважаваш себе си.
— Понеже е свързано с периодични отбивки в затвора ли? Или защото съм принуден да имам вземане-даване с нисшите съсловия?
— По дяволите, Филип, не е честно! Не нося вина за богатството на баща си!
— Така е, права си. Но и аз не съм виновен. В едно нещо обаче можеш да си сигурна — в страна като нашата няма начин да натрупаш в хралупката колкото Харлан Потър, без да минеш тук-таме по диагонала и да нарушиш някои правила, или без да прекараш поне част от времето си в компанията на хора, с които не би яла хляб и сол.
Линда заклати бързо-бързо глава.
— Нищо не знам за това. Не искам и да знам. В едно обаче съм сигурна — че ние с теб не сме женени в смисъла, в който аз го разбирам. По цели нощи те няма. Нито знам къде си, нито какво вършиш. Може да те убият без изобщо да разбера. Събуждам се сутринта и научавам, че си в затвора. Моят съпруг. Тук. В затвора на Спрингс.
— Какво ли ще ти съобщят по обяд?
— По дяволите, Марлоу, не бъди сноб на тема бедност! Това са мои приятели и тяхното мнение значи нещо за мен. Искам и за теб да започне да означава нещо. Ще ми е неприятно, ако разбера, че ми се надсмиват зад гърба заради теб.
— Те от всяко положение ще ти се подиграват. И не защото съм частен детектив, не защото съм прекарал нощта в затвора. Ще се смеят, защото съм неудачник. Защото нямам пари. В тази наша велика република по това се съди за човека, миличка.
— Но аз имам пари, достатъчно и за двама ни!
— Поради което, както се опитвам от известно време да ти обясня, не мога да ги ползувам. Единственият начин да се спася от провала е, като запазя свободата си, като съм съвършено волен, единствен господар на себе си. Аз, Марлоу, сър Галахад от тинята. Аз решавам какво да правя. Никой не може да ме купи, да ме насили да действувам против волята си, дори с любов. Ако имаш пари, си постигнал много, но с цената на какво?
Речта беше твърде дълга за мен. Прокарах я с малко гимлет. Не помогна. Гимлетите са за ранни следобеди в тихи барове, където масите са лъснати, светлината се процежда през бутилките, а барманът е с колосана бяла риза, със запретнати ръкави. На чаша гимлет трябва да се държите за ръце през масата, нищо да не казвате, а всичко да си знаете. Оставих чашата върху бамбуковата масичка. Линда дори не бе докоснала своята, използуваше я само да се взира в нея.
— Когато си легнем — каза тя монотонно, — ако случайно си у дома, върху скрина до портфейла и ключовете от колата ти има пистолет.
— Едно време спях с пищова между зъбите, но тук в пустинята реших, че не е толкова опасно.
Тя вдигна очи от гимлета и ги впери в мен.
— Нищо няма да излезе — каза накрая и стана, все тъй с чашата в ръце. — Не казвам, че тя си виновен, просто виждам, че не се получава.
Обърна се и влезе в къщата.
Вдигнах почти недокоснатия гимлет и го погледах известно време, без да пия, след което с едно отмятане на китката го лиснах върху плочника, грижливо захлупих празната чаша на масичката, облегнах се в шезлонга и се заслушах в топенето на леда о коляното ми.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Тази нощ спах в стаята за гости. Сутринта излязох рано. Пих кафе в едно заведение в Ривърсайд, в което продаваха освен това пълнени със сирене мексикански палачинки и ключодържатели с „истински“ кюлчета злато. Докато карах към къщата на Мюриъл Валънтайн, пустинята ми изглеждаше по-сурова от всякога. Почвата ми се видя спечена и ерозирана като сприхава стара вдовица, а кактусите като че ли имаха по-непукистки вид от вчера. По неприветливото безучастно небе нямаше нито облаче и горещината вече напираше, суха и неотстъпна. Отвори ми млад прислужник и ме накара да чакам в антрето, докато повика госпожа Валънтайн.
Тя най-сетне се появи, неприветлива като пустинята. Очите й бяха зачервени и подпухнали, устните — стиснати.
— Няма го — каза направо. — Търся съпруга ви.
— Разбрах. Не знам къде е.
Връхчето на езика й се стрелна, докосна долната устна и се скри.
— Кога замина?
— Още на другия ден, след като го докарахте.
— Сигурно разбрахте, че Липшулц е убит.
— Да.
— А знаете ли, че работи за баща ви?
Тя се дръпна назад, като че ли й заврях змия в лицето.
— Баща ви е собственикът на клуб „Агония“ — добавих.
Нищо не каза. Гледаше ме с изопнато лице и само от време на време прекарваше език по долната си устна. Аз също я гледах. Стояхме и се гледахме. Накрая се обърнах, излязох и затворих след себе си. Тя явно се чувствуваше по-зле и от мен. Влязох в олдса, постоях известно време, загледан в нищото, дадох газ и потеглих към Лос Анжелос.