— Сега обаче ще протегнеш крака от глад, ако разчиташ на това. Стават само за шантаж.
Свих рамене.
— Окей, Марлоу, сега да чуем всичко от началото — бавно, с подробности, всичко да ми се изясни. И след като чуя цялата история и се уверя, че този път не ме мотаеш, ще повикам стенографката да повториш всичко пред нея.
И като навири крака върху бюрото, той си килна стола назад до край и преплете пръсти на корема си.
— Почвай! — нареди.
Разказах му, кажи-речи, всичко, пропуснах да спомена само за снимката на Сондра Лий, която си беше в багажника ми. Когато стигнах до Блакстоун, Оулз подсвирна. Накрая каза:
— Все още ли си убеден, че Лари, или Лес не е убиецът?
— Не знам, Бърни. Дойдох и ти разказах каквото знам. И на двамата ни е известно, че щом Блакстоун научи, че дъщеря му има за мъж един двуженец, Валънтайн няма да го бъде.
— Дребна работа за Еди Бързата Ръка. Можем да ти предявим следните обвинения: пречене на разследването, подпомагане на престъпник, съучастие в убийство, получаване на сведения по незаконен начин и глупост колкото за три овци.
— Закъснявам и с връщането на една книга от библиотеката. Сега вече всичко си признах и камък ми падна от гърдите.
— Марш да не те виждам.
— А стенографката?
— Не ми трябва стенографка. Но ако те зърна само да сгазиш някъде тревата, Марлоу…
И той махна с ръка. Така се гони досадна винена мушица.
Станах и излязох.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Понякога движението е приемлив заместител на действието. Нямаше къде да ходя, нито с кого да се срещам, затова поех към Западен Лос Анжелос да търся Сондра Лий. В приемната заварих същата дългобедра блондинка, която ме увери, че очаква Сондра да се появи до половин час. Отпуснах се в едно от сребристите кресла. По стените, също в сребристи рамки, висяха художествени портрети на клиенти — черно-бели, театрално осветени, в безплътни пози, каквито могат да постигнат единствено професионалните фотографи. На една от тях фигурираше и Сондра — в профил, зареяла поглед в ефира на отвъдното, с огромна шапка в бяло и черно. Наличието на шапката съществено превишаваше количеството облекло на снимката, свита на руло във вътрешния ми джоб.
Времето шаваше като ленив дъждовник. Влезе висока, слаба, издокарана не според времето и мястото жена, попита има ли нещо за нея и пак излезе. Появи се друга, с гарваново-черни коси, бледа кожа и карминени устни, размени пет-шест думи с дългобедрата и мина в някакво вътрешно помещение.
Огледах се, забелязах пепелник върху сребриста поставка, придърпах го до себе си и запалих. Пуснах изгорялата клечка в пепелника и вдишах дълбоко дима. На стената зад блондинката висеше огромен часовник във формата на банджо. Тиктакането му бе тъй приглушено, че ми потрябва доста време, за да започна да го долавям. От време на време тихо звънкаше телефонът и момичето заявяваше бодро в слушалката: „Агенция «Тритон», добър ден“. Докато бях там, го произнесе поне четирийсет пъти, без да внесе капка разнообразие във фразата или интонацията. Цигарата ми се превърна във фас. Изгасих го в пепелника, разкърших рамене и докато вършех това, влезе Сондра Лий. Беше облечена в къса жълта рокля, с голяма шапка на главата, също жълта. Не ме позна дори когато станах и се обърнах към нея по име:
— Добър ден, госпожице Лий.
Обърна глава към мен с онова особено безлично-дружелюбно изражение, което имат хора, свикнали да ги разпознават.
— Марлоу — напомних. — Разговаряхме онзи ден у вас за Лес Валънтайн и разни други неща.
Усмивката запази своята безличност, но загуби дружелюбието си.
— Е, и?
— И ни беше тъй забавно, че си рекох защо да не продължим разговора.
— Съжалявам, господин Марлоу, но не мога. Имам снимки през целия следобед.
Тръгнах към нея през стаята, като същевременно измъкнах снимката от джоба си и я разгладих. Показах й я така, че само тя да я види.
— Разговорът ще е съвсем кратък — обещах. — Надявам се да ми дадете някои разяснения във връзка със снимката.
Тя я погледна, но лицето й не изрази нищо.
— Добре — съгласи се накрая. — Ще говорим тук.
И ме вкара в тясна гримьорна с голямо огледало, заобиколено от всички страни със запалени крушки. Имаше тоалетна маса, отрупана с бурканчета, туби, пудри и четки, табуретка, кушетка до стената и висок стол, от тези, на които седят кинорежисьорите. На гърба му, върху черния брезент, с бели букви пишеше СОНДРА. Тя се отпусна в него и небрежно протегна напред дългите си крака.
— Значи и ти си едно малко шантажистче и нищо повече — каза студено.