— Няма нищо. — Ейнджъл я погледна отново. — Чудесно тяло.
— Ами да. Снимката е правена от Лари.
— Лари?
— Не мога да го докажа, но съм убеден, че това е снимката, която Лола е показала на Лари и е предизвикала скандала. Опитвала се е да го изнудва.
— Защото е снимал гола жена?
— Защото е снимал жена си гола.
Тя ми се усмихна, но някак въпросително.
— Не те разбирам.
— Лари се подвизава също така под името Лес Валънтайн. Под това име се е оженил за жената на снимката, Мюриъл Блакстоун, понастоящем Мюриъл Валънтайн.
— Лари е женен за мен.
— Да. А Лес е женен за нея, а пък Лес и Лари са едно и също лице.
— Не вярвам.
— Както искаш. Това е истината. Опитвах се да ти я спестя.
— Не разбирам защо трябва да ме лъжеш. Ти си или много лош, или си психически болен.
— Уморен съм. Умори ме газенето из това блато. Мъжът ти може да е убил, може да е невинен, но така или иначе пак е изчезнал и аз нито знам къде е, нито вече ме интересува. Край на строго пазените тайни.
— Още ли не знаеш къде е?
Като че ли всичко, което й разказах, бе измито от дъжда и не бе оставило следа в съзнанието й.
— Не. А ти знаеш ли?
— Не. Да не му се е случило нещо?
— Случило му се е това, което тъй добре владее — да бяга и да се крие.
— Той никога няма да ме изостави.
Само поклатих глава. Не знаех къде по дяволите може да отиде Лари/Лес и какво прави, но вече се съмнявах, че изобщо ще науча.
— Никога! — повтори Ейнджъл.
Извадих от портфейла си визитна картичка и й я подадох.
— Ако разбереш къде е, обади ми се.
Тя я взе, без да я погледне. Едва ли някой някога ще ми се обади.
Излязох от закусвалнята и се върнах покрай брега. Океанът напираше към мен. Вълните изнурено се надигаха, разбиваха се в брега, съвземаха се, морно се оттегляха и се изправяха бавно на крака, за да рухнат отново и отново върху пясъчния бряг.
Време беше да се прибирам в Спрингс.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Линда крачеше из хола — покрай вградения в бара орган, стъклената стена с пеперудите и обратно — покрай камината със средновековни размери. Върху бара лежеше снимката на Мюриъл Блакстоун по ботуши, но никой не я поглеждаше.
— Признавам, че съм изумена — каза жена ми. — Представа си нямах, че Мъфи…
Тя поклати глава.
— Може би голяма част от жените прекарват живота си в кротко отчаяние — обадих се аз.
— Да, възможно е, но не виждам защо именно моят мъж трябва да разравя тази мръсотия. Наистина, Филип — тя кимна към снимката, — не ти ли е неудобно?
— Не си спомням кога за последен път ми е било неудобно.
— А би трябвало. Аз например се чувствувам неловко.
— Не забравяй, че съм детектив. Не съм го крил от теб, когато се женехме.
— Изглежда, съм мислела, че няма цял живот да детективствуваш.
— Изглежда, си мислела, че ще си пусна тънки мустачки, ще пия портвайн и ще се опитвам, без да си изцапам обувките, да проумея кой е убил братовчедката на госпожа Посълтуейт в градината на замъка на граф Бозълуик. А от време на време ще вечеряме с някой забавен полицейски инспектор.
— По дяволите, Марлоу, влез ми в положението! Не можеш ли поне малко да измениш на принципите си?
— Зависи кои принципи. Мога например да живея другаде, да се срещам с други хора и другаде да прекарам медения си месец. Но ти искаш да променя себе си. Не мога. Виждаш какво представлявам — човек с порнографски снимки в джоба.
— Плюс две убийства и двуженство.
— Нищо не си видяла още. Но това е начинът, по който си вадя хляба. Такъв бях и когато пожела да се омъжиш за мен.
— Ами ако бях бедна?
— Да, но не си. Бедният съм аз. Излишно е да говорим за това, което не съществува.
— Какво ще правиш със снимката на Мъфи?
— Не знам. С течение на времето все по-малко проумявам какво всъщност разследвам.
Линда взе снимката.
— Ако разрешиш, още сега ще я скъсам.
— Скъсай я. Извадил съм копия.
— За всичко се сещаш.
— Стига да е несъществено. Още не се сещам обаче кой е убил Лола Фейтфул и Липи. Не се сещам къде е Лес Валънтайн. Не се сещам как да попреча на полицията да ми отнеме разрешителното, на което не съм извадил копие. Линда остави снимката където си беше.
— Може би Лес е фотографирал жена си за семейна употреба.
— Може би.
— Филип, дай да заминем пак за Мексико. Днес, още сега. За един час мога да стегна багажа.
— Можеш и за два часа. Но като се върнем, пак ще трябва да търся начин да си изкарвам прехраната.
— Проклятие! Проклятие, проклятие, проклятие! — Линда се доближи до френския прозорец и опря чело о стъклото. — Чувствувам се неловко пред приятелите си, когато се налага да обяснявам с какво се занимаваш. Представяш ли си приказките из клуба, когато трябваше да те измъквам от затвора? Изпитвам ужас, когато не се прибираш нощем, и унижение, когато трябва да отида на прием сама, без дори да знам къде си.