— И кой е този Липи, ако смея да попитам? Приберете патлаците, не съм въоръжен.
— След като сте разговаряли, си се замъкнал право при ченгетата. Липи не ги обича тези работи.
— Не ми казвай, аз сам ще се сетя — съобразих набързо. — Липи ще да е господин Липшулц, съдържателят на клуб „Агония“, който е извън обсега на пудълспрингските ченгета, а дейността на самото заведение надхвърля рамките на закона. Какво толкова му е дотрябвало да говори с мен, та е пуснал по петите ми не един, а цели двама душегубци?
— По работа, шефе.
— Естетвено. Едва ли сме чак такива дружки, та да му присяда обядът без мен.
По-височкият заобиколи колата и посегна към дясната врага. Сега или никога. Стъпих здраво на газта. Друга, по-евтина кола, би заяла, но не и флийтудът. Той се стрелна напред и високият политна назад. Фраснах яко задницата на буика. Пораженията, нанесени на флийтуда, не се виждаха. Сигурно съм поодраскал предната броня. Насред трясъка отворих със замах жабката и сграбчих пищова, който носех и в Мексико, макар да не бе потрябвал. Когато е с Линда, човек не бива да рискува.
По-ситният се затича. Другият още седеше в прахта. Изскочих чевръсто от колата и стрелях над главата му.
Той се закова на два метра от мен.
— Вижте, милички, Липи желае да разговаря с мен, а това няма да се осъществи, ако съм тъпкан с олово. И никога не размахвайте патлаци, щом нямате намерение да ги пускате в действие. Аз, за разлика от вас, имам.
Високият се изправи на крака и прибра намусено желязото си. След миг и другият последва примера му. Отидоха да си огледат колата. Аз дадох заден и изравних флийтуда с техния буик.
— Ще отида при Липи — рекох. — Има нужда от съвет. Не умее да подбира служителите си.
— Жена ти си я бивало — злобно се обади дребният.
— И всеки нещастник, който я докосне, може да се смята за кремиран. Сбогом, смрадльо. Ще те видя на гробищата.
Газ и флийтуда го нямаше. Свих в нашата улица, която, като всички в квартала, беше задънена, с високи хълмове отстрани, опиращи в планината. Спрях пред къщата и слязох да огледам пораженията. Бронята беше леко изкривена — почти незабележимо, но прекалено много за дама като Линда. Влязох и я намерих в спалнята, загледана в роклите си.
— Виждам, че си се размотавала. Още не си пренаредила мебелите.
— Любов моя! — метна се тя отгоре ми като център нападател. — Къде беше?
— Блъснах флийтуда в друга кола. Обади се да ти доставят още няколко.
— Как стана това? Ти поне внимаваш като караш.
— Нарочно я блъснах. Собственикът на клуб „Агония“, някой си Липшулц, ме спря, като излизах от кантората на посредника. Искаше да говори по работа, но аз бързах. Като се прибирах, двама малоумници с пищови ме настигнаха и взеха да ме убеждават. Аз пък ги треснах.
— Добре си направил. Пада им се. Какъв посредник?
— На недвижими имоти, с карамфил в петлицата. Не ме понита какво е станало с колата ти.
— Престани с тази „моя“ кола. Тя е на двама ни. Сигурно не личи. И без това щях да поръчам една с четири врати за вечерно време. Обядвал ли си?
— Не забелязах да се притесниш, че можеха да ме застрелят.
— Бях се замислила за друго. Баща ми всеки миг ще довтаса и ще започне да изкупува града. Знаеш колко държи на саморекламата.
— Напълно е прав! Не срещнах човек, който да се зачуди кой съм — включително една изумително красива полицайка.
— Явно владее джудо — разсеяно подметна Линда.
— Не използувам мускули в отношенията си с жените.
— Кой знае. Аз определено си спомням, че бях вкарана насила в нечия спалия.
— Ами, насила. Едва те удържах.
— Кажи на Тино да ти даде да хапнеш. Ако продължим в този дух, ще забравя, че си подреждам роклите.
ПЕТА ГЛАВА
В края на краищата си намерих кантора, в по-забутан квартал, ако въобще може да се каже, че в Пудъл Спрингс нещо е забутано, над една бензиностанция. Обикновена двуетажна псевдокирпичена постройка с фалшиви греди, стърчащи от покрива. Външната стълба край дясната стена водеше до стая с умивалник и евтино чамово писалище, останало от предишния наемател, продавал я застраховки, я нещо друго. Само че не изкарал достатъчно, за да плати наема, и дядката, който беше собственик на къщата и продавач в бензиностанцията, го беше изритал преди месец. Освен писалището, разполагах със скърцащ въртящ се стол, сива метална кантонерка и календар с изображение на куче, дърпащо долнището на банския на малко момиченце.
— Ужасно — заяви Линда от пръв поглед.
— Изчакай първо да видиш някой от клиентите.
— Дай да извикам човек да…