— Ами ако установя, че зет ви е пречукал и двамата? Това ще мине ли за задоволителен край?
Блакстоун сви рамене. Аз пък погледнах стотачките.
— Много е за аванс — казах.
— Вземи колкото ти трябва, с останалото покрий разноските.
Кимнах.
— И все пак защо аз? Защо не си купите един-двама полицаи или направо прокурора и да се сложи точка на въпроса?
— Дъщеря ми иска мъжът й да се върне при нея. Затова предложението ти не върши работа.
— О’кей.
Пресегнах се, прибрах стотачките и ги скътах в портфейла си. Нека се ширят там.
— Ако искаш да ми предадеш нещо, търси Еди. Той ще ни бъде връзката. Имам му пълно доверие.
Пресегна се и остави върху бюрото ми бяла картичка, колкото визитка. На нея имаше само изписан с черно мастило телефонен номер.
— И аз му имам пълно доверие — казах, след като хвърлих едно око на Еди.
— Единственото условие, което поставям, Марлоу, е да докладваш само на мен. Не те наемам, за да разнасяш клюки из полицията.
— Обещавам първо на вас да съобщавам всичко, което науча, но има неща, за които сигурно ще се наложи да уведомя и полицията. Аз съм детектив с официално разрешително и трябва да спазвам определени граници.
— Ако наистина съм пръв, може. Ще решаваме всеки проблем поотделно.
— Екстра! — останах доволен и аз.
Блакстоун се надигна, Еди тръгна пред него и пръв мина през вратата. Нито единият не каза довиждане.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Отново имах работа. Но като се изключи наличието на пари в портфейла, самочувствието ми не беше по-различно, отколкото, когато бездействувах. Все така нямах представа какво да сторя, за да заслужа аванса и сумата за разноските. За да променя темпото на живота си, завъртях стола и взех да зяпам през прозореца. Първата мисъл, която ме споходи, бе, че е крайно време да сменят мазнината, в която пържеха картофите долу в закусвалнята. На юг в долината се трупаха гръмоносни облаци. Небостъргачите в центъра чезнеха в сивота, която стигаше до Холивуд. Тук слънцето продължаваше да свети. Но това бе временно. Още малко и бурята ще се търкулне насам, ще заблъска хълмовете и ще ни залее с пороища. Не е да не се е случвало.
Наблюдавах известно време приближаването на буреносните облаци, сетне загърбих прозореца, извадих една от снимките на Мюриъл и я пъхнах в плик заедно с визитна картичка, на която написах: „Имаш ли да ми кажеш нещо по повод фотографията?“ Добавих и холивудския си адрес, залепих плика и го надписах. Станах, отидох до пощата, пуснах писмото препоръчано и пак се върнах в кантората.
За да убия времето, се почерпих с първата чашка от новата служебна бутилка. Тъкмо я привършвах и спорех със себе си дали да повторя, когато вратата на чакалнята отново се отвори. Може би е време да си наема секретарка. Преглътнах, лепнах си самоуверена усмивка и в стаята влезе Лес Валънтайн/Лари Виктор.
— Че то било много лесно — учудих се аз.
— Ъ?
— Току-що ме наеха да те открия.
— Кой?
Поклатих глава.
— Обадих се в кантората ти в Пудъл Спрингс, но телефонът ти е откачен. Позвъних на жена ти — надявам се, че не ми се сърдиш. От нея разбрах, че си се върнал тук.
Кимнах. Видът му беше на човек, който си прекарва нощите по автобусните спирки и се мие в обществени тоалетни.
— Може ли да приседна? — попита.
Кимнах към специалния стол за клиенти. Преди да се отпусне, той пооправи панталоните си, като че ли се надяваше да им възстанови ръбовете. Седна и се потупа по джобчетата на ризата.
— Тюх, да му се не види! Забравих да купя. Имаш ли една цигара?
Побутнах към него кутията с плоското кибритче, пъхнато под целофана. Той извади една цигара, запали и вдиша дълбоко, сякаш поемаше кислород. Облеклото му се състоеше от светлокафяви габардинени панталони, жълта карирана риза, закопчана догоре, и кремаво спортно сако с копринена кърпичка в джобчето, в цвета на изгряващо слънце. Сега обаче всичко бе измачкано, а ризата бе изплескана отпред на гърдите. Копринената кърпичка е била използувана вместо пешкир и висеше като мокър парцал. Няколко дни не се бе бръснал и наболата брада беше неравна, доста побеляла. Плешивеещата глава имаше проскубан вид и се нуждаеше от едно хубаво подстригване.
Той забеляза, че го оглеждам.
— Бях в движение. Сутринта не ми стигна времето да се оправя.
Кимнах. Служебната бутилка беше още върху бюрото. Погледът, който не откъсваше от нея, беше на крава, зърнала тучна ливада.
— Искаш ли чашка?
— Не бих отказал. Сигурно наближава обяд.