— На Уилкокс има един капан за въшки, нарича се Мотел Лунна Разходка. Регистрирай се, поизмий се, хапни и не мърдай оттам. Ще видя какво мога да направя. Ако не те намеря, когато те потърся, ще разправя на всички и навсякъде всичко, което знам, а ти се оправяй както намериш за добре.
Той взе банкнотата и я зяпна учудено.
— Кое е истинското ти име? — продължих. — Виктор или Валънтайн?
— Виктор… Е, първоначално беше Шленкер, но го смених.
— На Виктор. Лари Виктор.
Той кимна.
— Добре, Лари. Иди в мотела и ме чакай.
— Докога? Питам, защото вече не издържам на бездействие. Не мога да стоя дълго в някакъв скапан мотел.
— Той, Блакстоун, ако те намери, ще си търсиш стая на онзи свят. Ще видя какво мога да направя — обещах накрая.
Виктор закима често-често. После стана, пъхна цигарите ми в джобчето на ризата, сгъна стотачката и я скъта в задния джоб на панталоните си.
— Остави ми поне бутилката — казах аз.
Той се усмихна машинално и потърка брадата си с разперена длан.
— Значи да чакам да се обадиш?
Кимнах. Той тръгна към вратата.
— Казах на Ейнджъл за Мюриъл — осведомих го аз в гръб.
Той спря, но не се обърна.
— А тя?
— Не ми повярва.
Все тъй с гръб към мен попита:
— А на Мюриъл каза ли?
— Не.
Поредното кимване, след което излезе. Така и не се обърна.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Обадих се на Еди Гарсия и си направихме среща на пристана на Бей Сити.
Когато пристигнах, той вече ме чакаше в най-отдалечения край, облегнат на парапета, загледан в чайките, реещи се над водата, търсещи риба, и кръжащи над пристана, търсещи боклук. Облаците се бяха прехвърлили тук и океанът изглеждаше сив и мазен, вълните под свъсеното небе едва шаваха. Буреносните облаци бяха докарали и вятър, който рошеше гребените им и ги разбиваше на ситни пръски. Гарсия беше по лек шлифер с вдигната яка, да го пази от вятъра.
Щом ме зърна, той се обърна, подпря лакти и гръб на парапета и зачака да се приближа.
— Хубав ден избра — каза.
— Затова пък мястото е твой избор.
— Много е подходящо за разговори на четири очи.
Аз само кимнах.
— Да, пространството е открито, няма опасност от засада.
Отблизо на дневна светлина се виждаха ситните бръчици около очите му и дълбоките бразди покрай устата. Не че изглеждаше уморен, просто се оказа по-възрастен, отколкото го мислех.
— Е, какво имаш да ми кажеш? — попита.
— Разкажи ми за Мюриъл Блакстоун.
Нещо се раздвижи в погледа му. Но лицето му остана все тъй безучастно.
— Защо?
— Защото съм затруднен, Еди. Лесно ще намеря Виктор и знам как да го накарам да се върне при Мюриъл, но не съм убеден, че това е най-доброто за всички.
— Защо смяташ така?
— Защото Виктор е кофти стока.
Гарсия излая характерния си смях.
— Това всички го знаем.
— Има замесени и трети лица.
— Аз работя за Блакстоун. Както впрочем и ти.
— Това не значи, че съм негова собственост.
Нямах нищо предвид с тези думи. Просто вдигах шум, печелех време, опитвах се да установя какво искам да постигна.
— Аз също не съм негова собственост, но какво от това? — попита Еди.
— На Блакстоун знае ли, че и тя не е стока?
Еди, който се бе отпуснал на парапета, леко се стегна. Очите му се присвиха.
— Какво искаш да кажеш?
Аз също бях по шлифер. Всеки добре облечен злодей или детектив трябва да носи шлифер с вдигната яка. Бръкнах във вътрешния джоб и извадих една от моите снимки на Мюриъл. Имах чувството, че съм нелегален пласьор на порнографска продукция. Гарсия взе снимката и я погледна безизразно. Когато ми я връщаше, върху нея падна тежка дъждовна капка — една единствена, колкото петцентова монета. Край мен по пристана зачукаха неравномерно сестрите й. Избърсах снимката в шлифера си и я прибрах.
Гарсия ме гледаше и се подсмихваше.
— Ако Блакстоун беше тук, вече да си труп — рече.
— Нима щеше да ме убие?
— Не, щеше да ме накара аз да те убия.
— Олеле, целият треперя.
— Откъде имаш тази снимка?
— Няма значение. — Дъждът се усили, петцентовите мокри петна се сгъстиха. — Блакстоун добре ли познава дъщеря си?
Той мълчеше замислен. Аз стоях и чаках.
Най-сетне заговори:
— Да, всичко му е известно. Тя от малка си е такава. Алкохол, мъже, наркотици, какво ли не. Като беше по-млада, все я отървавах от разни истории.
— Какви истории?
— Ами по едно време отиде да живее с един киноартист горе на Зума Бийч, та се наложи да поговоря с него да я остави на мира. След това едно списание реши да публикува голяма нейна снимка. От тези, дето днес ги има, а след два броя им сменят заглавието. Едва ли си го чувал дори. — Гарсия се усмихна зловещо. — Щеше да се казва „Благородни девици“. Наложи се да поговоря с издателя. Такива ми ти работи.