— Запознала се е с Виктор, когато правел тази снимка.
Той кимна.
— Блакстоун я води по лекари, чак в Швейцария ходи с нея. Казаха, че била ексхибиционистка и какво ли не още, така и не запомних. Не можаха да я оправят обаче, само приказки.
— Ти отдавна ли работиш за Блакстоун?
— Вече трийсет и една години.
— Повече от обикновена служба.
— Та откъде, каза, че я имаш тази снимка?
Дъждът вече плющеше и нараняваше мазната повърхност на вълните.
— Лола Фейтфул я беше скрила на Юниън Стейшън. Открих разписката в дома й.
— Че полицаите как така са я пропуснали?
— Търсели са друго. Аз бях свидетел на скандала в бара.
— А тя самата откъде е имала снимката?
— Това вече не ми е известно. Беше покойница, когато се запознах с нея.
— Опитвала се е да шантажира и Лари — продължи той. Само кимнах. Черната му коса бе прогизнала от дъжда, по лицето му се стичаха струи вода. Но Еди дори не забелязваше. — А той й теглил куршума.
Свих рамене.
— Може би. Не е изключено обаче тя просто да е опитала другаде.
— Мъфи ли имаш предвид?
— Мъфи или първоизточника.
— Господин Блакстоун?
— Което ни връща пак при теб. Ти не използуваш ли малокалибрен пистолет?
Горните две копчета на шлифера му бяха разкопчани. Той само помръдна и в ръката му блесна пищов. Обърна се, стреля и една от чайките се превъртя във въздуха и рухна в океана. Гарсия се обърна към мен — пистолетът лежеше в разтворената му длан. Четирийсет и четири калибров никелиран магнъм, с късо петсантиметрово дуло. Дупката, която би оставил в главата на Лола, щеше да е колкото ябълка. Той помръдна отново и пистолетът изчезна нейде в пазвата му.
— Браво — похвалих го аз. — Особено с такова късо дуло.
— Да знаеш и друг път да не питаш. На твое място щях да издиря Лес Валънтайн, да го отведа при Мъфи, да прибера парите на Блакстоун и да си продължа по пътя.
Тежкият топъл дъжд барабанеше по главите ни като влудяваща мигрена. Усещах влагата, просмукала се във врата ми. Излезе и вятър, доста силен, и ни заблъска в гърдите.
— Не разбираш ли, че господин Блакстоун въздъхна с облекчение, когато най-сетне успя да я омъжи? — заговори отново Еди.— Този Валънтайн може да е никаквец — и ти, и аз, и господин Блакстоун го знаем — но Мъфи не знае или не й пука. И на шефа не му пука. За него е важно, че тя кротува, стои си вкъщи, в Спрингс, а не скитори по улиците. Ясно ли е? Ако объркаш нещата, господин Блакстоун ще ме пусне по дирите ти.
— Поне знаеш къде да ме намериш.
Погледахме се известно време през дъждовната пелена, побутвани от вятъра, сами насред пристана, в най-отдалечения му край, над мазния сив океан, далеч, далеч от Пудъл Спрингс.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
След като изплаших хубавичко Еди Гарсия, аз се прибрах в квартирата си, взех един безкраен горещ душ, преоблякох се, забърках си скоч със сода и позвъних на Линда. Беше време за вечеря. Обади се Тино.
— Господин Марлоу! Толкова съжалявам, че ви няма. Дано скоро се върнете.
Аз промърморих нещо любезно и зачаках да повика Линда. Гласът й бе звънък като лунна светлина.
— Марлоу, мили! На сухо и топло ли си?
— Искам да ти дам новия си телефонен номер. Мебелиран апартамент на Айвар. Няма прислужник, няма басейн, няма дори бар с пиано. Не знам как ще я карам.
— Като си помисля само как живеят някои хора, и то по собствено желание, направо настръхвам. Надявам се поне да имаш достатъчно цивилизовани условия за един гимлет.
— Толкоз, да. Нали знаеш, че в Холивуд каквото поискаш, го намираш.
— Самотен ли си, мили?
— Кой, аз? Щом се разчу, че съм се върнал, кинозвездите си изпотрошиха токчетата да търчат насам.
Помълчахме и двамата. Жицата леко бръмчеше от напрежение.
— Филип, мили, не се сърди на това, което ще ти кажа. Татко открива нов завод на Лонг Бийч, май че е за лагери, и пита дали ще приемеш да станеш отговорник по охраната.
— Няма.
— Бихме могли да живеем в Ла Хола, имаме имение там. Ще ходиш с колата сутрин на работа и ще се връщаш към шест и половина вечерта.
— Няма да стане, Линда.
— Знам. Но толкова ми липсваш… През цялото време, но най-вече нощем. Мразя да спя самичка.
— И на мен ми липсваш. Когато ги няма кинозвездите.
— Гадно копеле. Защо си толкова лош, защо трябва да си непреклонен, не може ли малко, поне да измениш на себе си?
— Това е единственото, което ми остана. Нямам пари, нито изгледи за бъдещето. Имам само себе си. И няколкото правила, които сам изработих и сам си съблюдавам.