— Знам, но да пукна, ако те разбирам. Знам само, че те обичам и искам да си до мен. Какво толкова?
— Нищо особено. Но ме искаш по-различен от това, което съм. А променя ли се, няма да сьм аз. Защото съм само такъв.
Настъпи продължително мълчание и от двата края на жицата, след което Линда тихичко изрече:
— Бъди проклет, Марлоу! Проклет!
И затвори безшумно, а аз продължих още секунда-две да притискам слушалката до ухото си.
Сетне сръбнах една солидна глътка от скоча и огледах стаята под наем. Уютно като на етажа за мебели в универсален магазин. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън. Тъмно като в рог. Нямаше нищо за гледане освен собственото ми отражение в черното стъкло със стичащи се дъждовни ленти: четирийсет и две годишен мъж, пиещ самичък в стая под наем нейде в Холивуд, а светът бавно преваляше на изток над смрачените долини.
Обърнах гръб на прозореца и отидох в кухнята да си долея.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
На следващата сутрин още валеше монотонно-неспирен дъжд от плътни облаци. Имах чувството, че никога няма да спре. Изтръсках шлифера си и го закачих в ъгъла на кантората. От закусвалнята долу си купих кафе в картонена чаша и седнах зад бюрото да го пия. Пищовът ми беше под мишницата. Еди Гарсия ми бе наприказвал сума ти ужасии, пък и ако продължаваше така да вали, щеше да се наложи с пистолет в ръка да си проправям път до някой Ноев ковчег.
Кафето беше прекалено горещо и можех да го сърбам само на малки глътки, но още след първата го оставих настрани да поизстине. Вратата на приемната току-що се бе отворила и затворила. Чу се забързано потропване на високи токчета, последвано от появата на Мъфи Блакстоун по аленочервен шлифер и шапка от същата материя. През рамото си бе преметнала голяма черна чанта, а краката й бяха обути в лъскави черни ботуши на висок ток. Бе напъхала ръце дълбоко в джобовете на шлифера. Извади едната, за да затвори след себе си, сетне застана пред мен и ме загледа вторачено.
— Хубаво време за патици — казах любезно.
Тя продължи да ме зяпа. Кимнах към чашата с кафето, от която се вдигаше тънка струя пара.
— Искаш ли една глътка? Нямам друга чаша, но тази сутрин си мих зъбите.
Тя извади ръце от джобовете, отвори голямата чанта и измъкна жълтия плик, който й бях пратил.
Хвърли го на бюрото ми, без да продума. Пресегнах се, взех го и извадих снимката. Погледнах я, сетне бавно прехвърлих погледа си върху Мъфи.
— Ти си, не ще и дума.
— Откъде я имаш?
Лицето й бе напрегнато, ала гласът се оказа изненадващо мелодичен.
— Лола Фейтфул я имаше. Открих я в багажното на Юниън Стейшън.
— Защо ми я изпращаш?
Мелодичните нотки звъннаха по-изявено. Установих внезапно, че това е напевният глас на сдържаната истерия.
— Откакто се залових с това дело, все нещо ми убягва. Реших, че като не мога да навлазя в него, може би някой трябва да излезе да ми помогне.
— Ти… искаш… — Гласът най-сетне й изневери. Издигна се като от флейта, после пропадна на най-ниския регистър. — Искаш… да… провалиш брака… ми… — изписука тя.
Поклатих глава.
— Не. Искам да открия мъжа ти и и убиеца на Лола Фейтфул и Липи. Но доникъде не съм стигнал.
— Кой… на кого… си показал… тази снимка?
— На баща ти не съм…
— Остави баща ми на мира, мръсен…
Думите се изсипаха като пороя навън, но тя не довърши изречението. Не й хрумна нищо достойно, което да пасне на „мръсен“.
— Бях останал с впечатлението, че обичаш снимките ти да минават от ръка в ръка. На какво дължа това възмущение?
— Какво знаеш? — попита тя с неочаквано уравновесен глас. Идваше от дълбочината на гърдите. В левия ъгъл на устата й забелязах мехурче слюнка. Не бе помръднала от първоначалната си поза — краката раздалечени, ръцете дълбоко в джобовете. Червилото й беше много ярко, очите — обилно наклепани, ала лицето бе бледо, почти тебеширено, като че ли кракът й не е стъпвал в пустинята.
— Знам, че си се запознала с Лес, когато е правел снимки в едно студио на Хайланд Авеню. Обичала си да позираш гола, а снимките да се тиражират, да се гледат. Животът ти бил изпълнен с наркотици, алкохол, и поредица крайно неподходящи мъже, от които баща ти всеки път те е отървавал.
— Или изпращаше Еди да свърши тази работа — поясни тя. Мехурчето слюнка беше все тъй в ъгъла на устата.
Зачаках да добави нещо. Тя подъвка долната си устна, колкото да размаже дебело напластеното червило. Облиза ъгълчетата на устата си. Мехурчето изчезна.
— За баща ми ли работиш?