— Той ме нае да открия Лари и да го накарам да се върне при теб.
— Не го наричай така — изрече тя с дълбок гръден глас. — Не го наричай Лари.
— О’кей.
— Не иска да го намериш, за да се върне при мен, а за да може Еди да го убие.
— От къде на къде?
— За да не бъда с друг. Никога няма да ме пусне. Винаги намира начин да ме задържи при себе си.
— Тогава как ти е дал да се омъжиш за Лес?
— Ние избягахме и го поставихме пред свършен факт.
— Дреболия като някаква си женитба не би смутила един Блакстоун. А още по-малко Еди Гарсия.
— Знаех, че няма да ми повярваш. Никой не ми вярва. Ще ми развали и това… като всичко останало… и то с твоя помощ.
Слюнката се появи отново, а октавите в гласа й бяха достъпни само за кучешки слух.
— Защо не седнеш? — предложих гостоприемно.
Тя извади ръце от джобовете и в Дясната блесна пистолет. Малък, вероятно двайсет и пет калибров, посребрен, с перлена дръжка, доколкото можех да видя. Сладуресто пищовче, подхождащо на една дама. Вероятно зареден. Жестокото му черно око не се откъсваше от мен. Дупката, която щеше да остави в черепа ми, нямаше да е голяма, нямаше да има дори изходно отвърстие. Щеше да си рикошира вътре, та медицинския експерт да не се затрудни при аутопсията ми.
Държеше го с две ръце, право пред себе си, леко прегънала колене, краката — раздалечени за по-голяма стабилност, както са я учили. Устата й зееше отворена, а езикът препускаше бясно по долната устна. Дишаше през нос, на кратки присмърквания.
— Той… ме… обича… и аз няма… да допусна… ти да ми… провалиш…
Всичко наоколо забави ход. Дъждът се лееше с небрежна мудност по стъклото зад гърба ми. Заблудена капка се спусна на зигзаг по ревера на нейния шлифер.
— Изглежда, всички са се опитвали да ти провалят живота — казах аз. — Нали?
— Да — прошепна Мюриъл.
— И затова трябваше да ги убиеш?
— Да — шепотът се проточи в съскане.
— И Лола…
Кимване.
— И Липи…
Отново кимване.
Бавно се пресегнах и взех чашата с кафето.
— Но не и аз — казах. — Аз се опитвам да ти помогна. Знам къде е Лари.
Тя бавно поклати глава. Поначало всичко беше безкрайно бавно.
— Няма… да допусна… да провалиш…
Изтървах чашата. Кафето се лисна по панталоните ми, чашата отскочи и тупна на пода.
Изохках, наведох се да я вдигна, като същевременно се претърколих на пода и измъкнах пистолета изпод мишницата си. Над главата ми се разнесе глух пукот, после втори и в стената зад стола се забиха два куршума. Стрелях право нагоре, в тавана, колкото да й дам да разбере, че съм въоръжен. Вече бях на колене, все тъй зад бюрото, с насочен пистолет, и чаках да видя какво ще прави. Чувах само учестеното й дишане.
— Не ме карай да стрелям по теб — казах аз и леко подадох глава. Чух тракане на токчета и видях как вратата се затвори. Отидох до прозореца и погледнах надолу. След около минута тя се появи на мокрия тротоар, зави надясно и тръгна към Холивуд, забързана, навела глава, заровила ръце в джобовете на шлифера.
Повечето коли караха със запалени фарове в това каменносиво утро. Светлините им се отразяваха в мокрия асфалт и се сливаха с цветните отблясъци на неона и проблясващите покриви на автомобилите. Мъфи се отдалечаваше на запад, покрай Китайския Театър, покрай магазинчетата за сувенирни стоки и дамско бельо със специално предназначение, докато съвсем се изгуби от погледа ми.
Извадих празната гилза, заредих нова и прибрах пистолета в кобура. Донесох салфетки, позабърсах разсипаното кафе и изхвърлих празната чаша. Огледах дупките в стената и другата, в тавана. Нищо не можех да направя. По-добре да ги оставя, както са. Може дори да доизградят образа на суровия детектив, с когото шега не бива. Сложих си шлифера и отидох да измъкна колата от Кауенга.
Не бързах. Знаех накъде се бе запътила. Другаде нямаше къде да отиде.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Понякога си мисля, че Южна Калифорния е най-хубава в дъждовно време. Дъждът измива праха, придава блясък на евтинията, беднотията и претенциозността, освежава дърветата, цветята и тревата, поразени от пърлещото слънце. Бел Еър беше целият смарагдов, ален и златен под мокрото небе, а улиците искряха от дъжда.
— Името ми е Марлоу. Работя за господин Блакстоун — представих се на човека в караулката.
Той влезе в бараката. Само в Бел Еър може да е барака. В Таузанд Оукс ще е тристайно ранчо с градина. След две-три минути отново се появи.
— Почакайте тук. Еди ще дойде да ви вземе.
Седях в колата и гледах как чистачките прокарват триъгълни бразди по предното стъкло. След още три или четири минути откъм имението се зададе кола, Еди Гарсия слезе, портата се разтвори и той приближи с вдигната яка на шлифера. Отвори вратата и седна до мен.