— Следвай другата кола — каза.
Потеглихме по криволичещата алея с измитите шубраци и спряхме пред главния вход. От предната кола слезе Джей Дий и ме загледа втренчено. Гарсия също слезе и тръгна на две крачки пред мен през голямата библиотека към кабинета на Блакстоун. Никой от нас не продума.
Както и преди, Блакстоун седеше зад огромното писалище, но този път беше по двуреден тъмносин блейзър и бяла тенисфланелка. На горното джобче на блейзъра имаше някакъв герб. Както и очаквах, до бара, с чаша в ръка, стоеше Мюриъл. Сладурестото пищовче никакво не се виждаше. Еди затвори след нас и застана до вратата. Аз пък се разположих в същия стол до бюрото на Блакстоун, където седях и предишния път.
— Много вали — разсеяно отбеляза домакинът.
— Дори в Бел Еър — додадох аз.
Той кимна, зареял поглед нейде над рамото ми.
— Миналия път бяхте откровен с мен, господин Марлоу.
Аз мълчах и чаках.
— Но все пак сте премълчали някои неща.
— Не съм и твърдял обратното.
Той говореше бавно, почти монотонно. Като човек, който си мисли за друго: отминала любов, деца, играещи на брега и прочие. Наведе се напред, взе една пура от кутията върху бюрото и внимателно отряза крайчето й с нож, който извади от средното чекмедже. Старателно я запали, като я въртеше бавно на пламъка, дръпна веднъж, издиша пушека и се загледа в чезнещото облаче дим, всмукано от климатичната инсталация. Докато траеше тази процедура, всички мълчахме. През огромните френски прозорци се виждаше как дъждът дълбае по небесносинята повърхност на басейна.
— Е, Марлоу, какво имаш да ми кажеш?
— Дъщеря ви се отби при мен, преди да дойде тук.
— Нима?
Той погледна Мюриъл. Тя стискаше пълната чаша с две ръце. Изглежда бе забравила да пие.
— И какво беше естеството на разговора ви?
— Според нея вие сте твърдо решен да сложите край на брака й. Аз като ваш посредник съм нает за същата цел.
Той загледа учудено дъщеря си.
— Мюриъл?
Тя мълчеше. Притискаше чашата до гърдите си, сякаш искаше да затопли питието.
— Заплаши да ме убие, както е убила Лола и Липи — продължих аз. — След което извади автоматичен пистолет, двайсет и пет калибров, хромиран, с перлена дръжка, и взе да ръси огън.
Блакстоун нито промени изражението си, нито помръдна. Гледаше ме като човек, потънал в дълбок размисъл.
— Липи и Лола са застреляни с двайсет и пет калибров пистолет — поясних аз.
Той бавно кимна, но вече не ме гледаше. Гледаше дъщеря си. Накрая се надигна от стола си. Видях, че е обут в бели панталони, с бели мокасини. Прекоси стаята и застана на около метър от Мюриъл.
— Мъфи, няма нещо на този свят, което да не мога да купя или сплаша. И всичко счупено мога да залепя, да бъде пак като ново.
Тя дори не го погледна.
— Разкажи ми. Разкажи ми за пистолета, за Липи и Лола. Кажи ми вярно ли е това, което твърди господин Марлоу.
— Лола имаше моя снимка — захленчи тя с детско гласче. — От лошите, за които позирах едно време.
Блакстоун кимна.
— Но вече не правиш такива неща, нали, Мъфи?
Тя поклати глава, все тъй забила очи в пода, притиснала чашата до гърдите.
— Каза, че ще я покаже на всички в Спрингс, ще им разправи, че е снимана от Лес и…
Заклати глава, но без да я вдигне.
— И…? — подкани я Блакстоун.
Мюриъл не помръдваше. Аз довърших:
— Тогава тя си урежда среща с Лола в студиото на Лари и щом докопва снимката, й тегли куршума. След което прочиства архивите на Лари и си тръгва.
— Не е ли знаела, че няма начин това да е единствената снимка? — попита Блакстоун.
— Не е съобразила всичко. Не е допуснала, че така подозрението ще падне върху Лари и ще насочи полицията по следите на Лес.
Говорехме за нея, като че ли е украшение върху камината.
— А Липи? — обърна се той към Мюриъл. Дори не подозирах, че го познаваш.
— Той беше наел господин Марлоу да издири Лес, да го тормози заради някакви пари. Лес дължеше голяма сума на господин Липшулц.
Блакстоун ми хвърли един поглед — суров и изпитателен. Аз свих рамене.
— Известно ли ти беше, Мъфи, че господин Липшулц е мой служител?
— Чак когато господин Марлоу ми каза…
— Дори да е така, защо просто не дойде при мен? Аз щях да ти дам парите. Нямаше да е за пръв път.
Тя само гледаше пода.
— Защо, Мъфи?
— Срамувах се. Не исках да разбереш, че Лес е задлъжнял на хазарт. Затова отидох да поговоря с господин Липшулц.
— Липи познаваше ли дъщеря ви? — попитах аз.
— Не. Дори не знаеше, че имам дъщеря. Никога не смесвам семейните си работи със служебните. — Той се обърна пак към Мюриъл: — Какво се случи после, Мъфи?