— Не е спешно — казах. — Исках само да те измъкна.
— Намери ли Лари?
— Да. Сега те водя при него.
— О, господи! Той добре ли е?
— Добре е, разбира се.
Но не бях убеден, че Лари Виктор някога ще се оправи.
Продължихме без да разговаряме. Дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж, колкото да пускам чистачките.
— Помниш ли, дето ти казах, че е женен за друга? попитах по едно време.
— Знам обаче, че не е вярно — заяви тя.
— Така е, права си. Сбърках.
Докато паркирах пред мотела на Лари, дъждът съвсем спря.
Беше двуетажен и всяка врата бе боядисана в различен цвят. Целият втори етаж бе опасан от балкон, със стълби от двете страни. Канцеларията в единия край беше издадена напред под прав ъгъл, облицована с изкуствен материал, имитиращ камък.
Двамата с Ейнджъл се качихме до стаята на Виктор. Почуках на вратата.
— Аз съм, Марлоу.
Чуха се стъпки, вратата се открехна и той надникна предпазливо. Направих крачка встрани, за да види Ейнджъл.
— Лари! — тихо рече тя. — Аз съм, Лари!
Виктор затвори, свали предпазната верижка и пак отвори, този път широко, а Ейнджъл като че ли от само себе си се озова в прегръдките му.
— Лари, Лари — повтаряше. — Господи, Лари!
Облегнах се на вратата, запалих цигара и се загледах в дъждовните облаци, които се разкъсваха и отваряха път на слънцето. После влязох в стаята. Ейнджьл и Лари седяха на леглото и се държаха за ръце. Тя не откъсваше поглед от него, сякаш той бе персийският цар.
— Мюриъл Блакстоун е мъртва — обадих се след малко. — Баща й също. Като се има предвид що за човек беше, патардията ще е голяма. Как ще се оправяш оттук нататък си е твоя работа.
— Какво? — попита Виктор. — Кой?
— Забрави всичко — продължих аз. — Аз ще те забравя и ти ме забрави.
— Това е жената, за която ми каза, че Лари е женен — обади се Ейнджъл.
— Бях заблуден.
— Да. Понякога лесно се заблуждаваш — заяви Виктор.
— Нито те познавам, нито те знам къде си — настоях аз. Извадих останалите четиристотин долара от портфейла си и ги оставих върху евтиното писалище до вратата. — Не ми се обаждай и не ме търси повече.
Обърнах се и излязох. Виктор ме последва навън на балкона.
— Почакай малко. Ами ако дойде полицията?
— Ще дойде. Ако научи къде си.
— Ами какво да правя?
— Стой по-надалеч от мен. И се грижи добре за това момиче.
Ако само чуя, че не си бил добър съпруг, ще те открия вдън земя и ще те направя на пелте.
— Чакай бе, Марлоу, защо ми говориш така? В края на краищата, толкова неща преживяхме заедно!
— Помни какво ти казах.
Обърнах се и тръгнах. Чух Виктор да вика подире ми:
— Марлоу! За бога, Марлоу!
Но не спрях.
Чух и гласа на Ейнджъл:
— Довиждане, господин Марлоу. Благодаря ви. Махнах й, без да се обърна. Миг по-късно бях в колата и карах по булевард „Уилкокс“.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Беше твърде късно за кантората и прекалено рано, за да се прибера в мебелираната квартира и да започна да броя стените. Имаше време за това. Щях да си наредя една шахматна задача, да си налея чашка, после още една, да си пуша лулата. Но още бе рано. Ако започна от сега, вечерта щеше да е безкрайна.
Затова бавно подкарах по Холивуд, зяпах сутеньорите, проститутките, туристите от Прейнфийлд, щата Ню Джърси, които се оглеждаха за кинозвезди, цариците на абитуриентските балове от Шакопий, щата Минесота, вече ветеранки от кушетките на лъжережисьори. Всички бяха наизлезли — стреснати, изгарящи от нетърпение, сърдити, отчаяни, праведници и грешници, изпомешани, забързани, мотаещи се безцелно, пробиващи си път със зъби и нокти, жадуващи за шанс, за добра дума, за пари, за любов, търсещи легло за една нощ, малко наркотик, чашка алкохол, нещо за хапване, повечето сами, почти всички самотни.
Намерих местенце за паркиране до отсрещния тротоар и влязох в бара на хотел „Рузвелт“. Поръчах си двоен гимлет с водка и седнах в най-отдалечения край да си го пия. Работното време бе привършило и вечерната тълпа вече прииждаше.
Загледах се в светлините на бара, пречупени през сламено-жълтия коктейл. Отдавна не бях идвал тук — от времето, когато си пиехме гимлетите с Тери Ленъкс, от времето, когато за пръв път срещнах Линда Лоринг. Щерката на Харлан Потър — злато, диаманти, коприна и парфюм, който струваше повече от месечната ми заплата. Толкова време мина оттогава, а аз пак бях на същото място в най-отдалечения край на бара и пак пиех. Сам.
Лошо, Марлоу. А най-лошото е, че няма друг начин.
Допих, станах и си тръгнах.
В квартирата миришеше на спарено, на душно — така миришат необитаваните стаи. Оставих входната врата широко отворена, разтворих и прозорците в хола и зачаках да се проветри. Облаците не само че се бяха разкъсали, но се бяха и оттеглили на запад, добили багрите на залязващото слънце. Оставих всичко разтворено и отидох в кухнята да си забъркам чашка. Сипах си скоч, лед и сода и го понесох към хола. Там заварих Линда. Беше влязла и затворила след себе си. Зад нея, на пода средно голям сак. Беше по лек розов костюм, сьс смешно розово шапче на главата, бели ръкавици и бели обувки. Сакът, в който бе сгънала някои вещи от първа необходимост, бе розов с бяло по краищата и с нейните инициали — Л. М.