— Това ми е по кесията.
Жена ми кимна.
— Ще ти свърши работа. А сега да вървим да обядваме. Телефонът иззвъня. Линда вдигна слушалката.
— Детективско бюро Филип Марлоу. — Заслуша се, сбърчи нос и ми я подаде. — Трябва да е клиент. Звучи ужасно.
— Ало!
Чу се познат глас:
— Марлоу! Мани Липшулц на телефона.
— Колко мило.
— Добре де, сбърках, че ти пратих момчетата. И друг път съм грешил.
Премълчах.
— Ако вече действуваш, дай да поговорим.
— Говори.
— Можеш ли да дойдеш?
— В клуб „Агония“ ли?
— Аха. Нали знаеш къде?
— Малко извън обсега на тукашната полиция. Кога?
— Сега.
— След половин час съм при теб.
И затворих.
Линда ме гледаше, скръстила ръце. Бутнах скърцащия стол назад, преплетох пръсти на тила си и широко й се усмихнах. Беше с бяла рокля без ръкави, бели сандали на висок ток, десният потропваше по пода, а на главата й се; мъдреше смешна бяла шапчица с едва загатната воалетка.
— След половин час ли каза?
— Няма как, пръв клиент. Нали трябва да си изкарвам хляба.
— А нашият обяд?
— Обади се на Тино, може да се навие да ти прави компания.
— Няма да ходя на обяд с прислужника си!
Станах от стола.
— Пътем ще те оставя в къщи.
Тя кимна, обърна се и тръгна пред мен. Когато спрях пред нас, не ме целуна за довиждане, макар че си направих труда да заобиколя колата и да й отворя да слезе. Чаровникът Марлоу. Кавалер и половина.
Клуб „Агония“ беше на североизток от Пудъл Спрингс, малко след граничната линия с Ривърсайдската община. Прочут актьор си беше построил замък насред пустинята, но след рязък обрат в съдбата заради афера с петнайсетгодишно момиче замъкът се превърнал в спомен от миналото. Приличаше на бардак за богати мексиканци, целият в бял хоросан и червени тухли, с фонтани в двора и пълзящи рози по стените. На дневна светлина имаше леко мърляв вид, като на застаряла кинозвезда. Не видях спрели коли в дъговидната алея пред входа, застлана с чакъл. Някъде зад къщата бръмчеше като щурче климатична инсталация.
Паркирах олдсмобила под подвижната желязна решетка на крепостната стена в задния двор и прекосих свежата мрачина на покрития коридор към двете големи врати от резбован махагон. Едната беше леко открехната. Бутнах я и се озовах сред неочаквания хлад на замъка. Приятно усещане след пърлещия пустинен зной, но и някак си неестествен, като отморяващ допир на балсаматор. Някъде от дясната ми страна изникнаха двамата главорези, с които се бях спречкал преди два дни.
— Носиш ли патлак? — попита по-високият.
— Да. На такова място човек не знае дали няма да се наложи да застреля някого.
По-дребният се губеше в мрачината на отворената врата вдясно. Виждах как светлината от стаята се отразява в пистолета му.
— Липи не е въоръжен — подметна високият.
Аз само свих рамене, разтворих сако и той ловко измъкна желязото изпод мишницата ми.
— Петсантиметрово дуло — забеляза, след като го разгледа. — Не го бива от разстояние.
— Стрелям само в упор.
Той ме поведе през просторната зала с игрални маси — за двадесет и едно, за зарове и за рулетка. Покрай лявата стена в дъното — полиран махагонов бар с изкусно наредени пред огледалната витрина бутилки. Светлина проникваше единствено през дълги тесни прозорци високо в стените, вероятно замислени да приличат на амбразури. От тавана висяха незапалени кристални полилеи. Дребният вървеше на пет крачки зад мен. Сигурно беше прибрал пищова си, но все пак не исках да разбере, че се оглеждам.
В края на бара се слизаше по три стъпала на ниска площадка с врата за просторния кабинет на Мани Липшулц. Той самият се беше разположил зад писалище колкото билярдна маса.
— Здрасти, Марлоу — поздрави ме той. — Сядай. Нещо за писне?
Стана, заобиколи страничния бюфет от розово дърво, извади отвътре кристална гарафа и напълни до средата две ниски чаши от дебело стъкло. Подаде ми едната и пак се върна зад бюрото.
— Всичко е наред, Ленард — рече на високия. — Изчезвайте.
Ленард и другарчето му се стопиха безмълвно в полуздрача. Отпих скоч, при това по-добър от този, на който бях свикнал, макар жена ми да разполагаше с десет милиона.
— Радвам се, че все пак дойде, Марлоу.
— Аз също. Нали трябва да си изкарам насъщния.
— Ти не беше ли женен за щерката на Харлан Потър?
— Това просто означава, че тя самата няма защо да си вади хляба.
Липшулц кимна.
— Имам един проблем, Марлоу.
Зачаках мълчаливо.
— Както се досещаш, дейността ни тук излиза малко от рамките на позволеното.
— Да, досетих се.
— А зададе ли си въпроса, защо не ни е докопала дългата ръка на закона?