— Отдавна ли си в града? — попитах.
Тя не отговори, само ме погледна с огромни, едновременно тъмни и сияйни очи.
— Да не си дошла да си търсиш правата? — продължих аз. — Мога да ти дам половината си амуниция.
— Дойдох да правим любов — обяви тя.
— Бях останал с впечатлението, че се развеждаш.
— Така е. И двамата се развеждаме. Но това няма нищо общо с правенето на любов.
— Виждаш ми се много уверена. И чанта дори си спретнала. Ами ако ти откажа?
Линда се усмихна и поклати глава. Изплаших се, че ако продължа да се взирам в очите й, ще изчезна завинаги.
— Позна — предадох се. — Вероятността да те върна е нищожна.
Тя се усмихна още по-широко, все тъй безмълвна, все тъй таяща вечността в дъното на погледа си. Вдигна ръце, свали смешната розова шапка и я остави върху масичката.
— Все пак искам да си изясним какво означава това за двама ни — настоях аз.
Тя бавно кимна.
— Означава — рече някак си разсеяно, като че ли се вслушваше в оркестър, свирещ само за нея, — че се обичаме прекалено много, за да се откажем един от друг. Можем да прекратим брака, но не можем да сложим точка на обичта. Вероятно няма да можем да живеем заедно. Но трябва ли това да ни пречи да сме един до друг, да се любим?
— Аха. Ясно. Такава била значи работата.
— Да.
— Намирам доводите ти за напълно основателни.
Линда разкопча сакото на костюмчето, свали го, дръпна ципа на полата и тя се свлече в краката й. Съблече и бельото, пусна го на пода, застана пред мен и продължи да се усмихва.
— Как предпочиташ — тук в хола, на килима, или да се оттеглим все пак в спалнята? — попитах аз.
Имах чувството, че съм се отлепил от гласа си, че действителността се разиграва нейде зад кулисите, а ние сме актьори в поетична сцена, рецитирана от друг. Линда нищо не каза. Кажи, как предпочиташ? — чух отново гласа си.
— Предпочитам и двете.
По-късно, много по-късно, в мрака, някой от нас каза: „Нали завинаги?“, а другият, не знам кой, защото гласовете ни се бяха слели, отвърна: „Завинаги“.