— Не, но ако го бях задал, щях да си отговоря, че явно имаш гръб с достатъчно пари, за да пресече попълзновенията на всякакви ръце.
— Сече ти пипето, Марлоу — усмихна се той. — Знаех си го още преди да те проверя, какъв си, що си.
— Щом като имаш такива връзки, защо опря до мен?
Събеседникът ми тъжно заклати глава. Камбестият му нос много пасваше на червендалестото лице, а напомадената черна коса с път по средата беше гладко сресана от двете страни на кръглата глава.
— Не стават за тази работа. Дори ако искаш да знаеш, не ми ли помогнеш, връзките ще изпратят хора да говорят с мен. Разбираш ме добре.
— В такъв случай е редно да се оградиш с по-кадърни помощници от тия двама хубостници.
— Така е, ама да не мислиш, че е лесно да докараш тук нещо свястно, туй не ти е Лос Анжелос. Пустинята не е по вкуса на всеки. Само да знаеш как се зарадвах, като научих за твоето идване. Чувал съм за теб от времето, когато кантората ти беше в Холивуд.
— Значи ти излезе късметът. Какво искаш от мен?
Той ми подаде разписка за сто хиляди доларов дълг, подписана Лес Валънтайн със ситен, четлив почерк. И се облегна назад, докато ме чакаше да вникна в дълбокия смисъл.
— Аз да приема разписка за сто бона! Представяш ли си! Явно годинките си казват думата.
— Все пак как стана това?
— Семейството има пари и той винаги се е издължавал.
— Значи липсата на стоте хилядарки лъсна, когато един ден господин Дебел Гръб направи внезапна ревизия.
— Не той, счетоводителят му.
Климатичната инсталация пълнеше стаята с хлад, ала Липшулц се потеше. Измъкна копринената декоративна кърпичка от джобчето насакото и си избърса врата.
— А сетне господин Блакстоун лично ме посети. Пристигна с лимузината, седна ей тук, на твоето място, и ми даде трийсет дни срок да покрия загубата.
— Или?
— Господин Блакстоун не признава „или“, Марлоу.
— Значи от мен искаш да открия този, който ти е вързал тенекията?
Той кимна.
— Аз намирам хората, Липшулц, но не ги притискам до стената.
— Друго не искам от теб, Марлоу. Вътре съм със сто бона. Ако не си ги получа, пиши ме умрял. Само го намери и поговори с него.
— Ами ако ги няма? Такива като него, дето губят по сто хилядарки на вечер, рядко задържат пари.
— Този е мангизлия. Жена му има поне двайсет-трийсет милиона.
— Тогава защо не ги искаш от нея?
— Не ми вярва. Нейният Лестър не бил способен на такова нещо. Казах й да го пита, но го нямало, правел рекламните гнимки за някакъв филм северно от Лос Анжелос.
— Как така не си я посдрусал?
Липшулц поклати глава.
— Тя е дама.
— Ти пък си кавалер.
— Какво да правя — сви той рамене. Повярвах му, колкото вярвам на кент флош роял от първо раздаване, но нямаше смисъл да споря.
— Ако измъкнеш парите, за теб десет процента.
— Тарифата ми е сто на ден плюс разноските. Липшулц кимна.
— Чух, че си бил голям балама.
— И други го мислеха. Сега отбиват двайсет години в Сан Куентин.
— Чух също, че се имаш за много корав.
— Къде да го търся този?
— Валънтайн, Лес Валънтайн му е името. Живее някъде в Пудъл Спрингс, близо до тенис-клуба. Да проверя ли точния адрес?
— Нали съм професионален следотърсач, сам ще го намеря. Може ли да задържа разписката?
— Може, разбира се. Направил съм няколко копия.
Даде ми сто долара като начало и явно натисна копче, защото се появи Ленард в съпровод на второто си аз и ми върна пищова. Малкият се държеше на разстояние, за да не би да го отнесе. После ме изпратиха през игралната зала право в яркия зной на деня. Не ме изпуснаха от поглед, докато се качвах в олдсмобила. Потеглих, а жежкият вятър ме забрули през отворените прозорци.
ШЕСТА ГЛАВА
Къщата на Лес Валънтайн се намираше в една пресечка на Ракет Клъб Роуд — криволичеща уличка, създадена да поражда спонтанно добросъседство. Гигантски кактуси на равни промеждутъци и тук-таме розови магнолии за цветни петна. Ниските постройки с широкополи покриви бяха досами пътя, та да има отзад достатъчно място за басейна и за заградения, покрит с плочник двор — върховна цел и постижение на цивилизацията в пустинята. Наоколо нямаше жива душа. Единствено пръскачките проплискваха с кротко съскане. Вероятно всички бяха вътре и пробваха новите тоалети за съботната вечеринка в тенис-клуба.
Паркирах олдсмобила отпред и тръгнах по застланата с чакъл алея към входа. От двете страни на тежката врата от испански дъб бяха вградени стъклописни пана, които подхождаха на испанската архитектура колкото портокалов сок на шотландско уиски. Отвори прислужник японец, пое шапката ми и ме настани да чакам в приемната, докато повика „мадам“.