Стаята беше с хоросанова замазка. В единия ъгъл — конусовидна камина, в случай че след залез слънце температурите паднат под двайсет градуса. Отвътре беше иззидана с червени мексикански тухли. На едната стена висеше огромен маслен портрет на възрастен злобар в костюм с жилетка, с рунтави бели вежди и устни на човек, който оставя до десет цента бакшиш. На стената вляво от камината — поредица снимки на жени, превзето надничащи иззад рамо и артистично осветени отдолу. Черно-бели, в скъпи рамки, сякаш са изключително ценни. На триножник до френския прозорец — огромен фотопортрет на мъж и жена. Тя беше минала тридесетте, имаше сериозен вид, а устата — досущ като на скръндзата от стената. Макар и полуплешив, мъжът младееше пред нея. Имаше очила без рамки и усмивка, която казваше „не ми обръщайте внимание“.
— Господин Марлоу?
Обърнах се и застанах лице в лице с жената от снимката. Гледаше намръщено чисто новата ми визитна картичка. Когато ги поръчвах, нямах още кантора, та надписът гласеше просто Филип Марлоу. Частен детектив, Пудъл Спрингс. Двамата с Линда единодушно се противопоставихме на идеята за герб със стилизиран пиринчен бокс.
— Приятно ми е, госпожо.
— Заповядайте, седнете. Вероятно се любувахте на произведенията на съпруга ми.
— Да, госпожо. Той ли е до вас на снимката? — кимнах към портрета.
— Да, това е Лес. Нагласи таймера и застана до мен. Много го бива.
Тялото беше в пълно противоречие с лицето, което със стиснатата уста казваше: нищо няма да получиш от мен! Обаче тялото, с едри гърди и щедър ханш, предлагаше: вземай каквото можеш. Бях младоженец, женен за съкровище, но веднага долових недвусмисленото предизвикателство.
— А портретът е на баща ми — добави тя. Усмихнах се. — Ако желаете, можете да запалите. Аз самата не пуша, татко не обича дима, но Лес пуши и миризмата ми е приятна.
— Благодаря, след малко може да се възползувам от любезната ви покана. — Кръстосах крака. — Опитвам се да издиря съпруга ви, госпожо.
— Така ли?
— Да. Моят клиент твърди, че господин Валънтайн му дължи сто хиляди долара.
— Що за глупости!
— Според клиента ми господин Валънтайн е направил в… ъ-ъ… казиното му този дълг и го зарязал с разписка за въпросната сума.
— Дълговете от комар са невалидни в очите на закона — сряза ме тя.
— Така е, госпожо. Но това може да постави моя клиент в затруднено положение спрямо неговия работодател.
— Господин Марлоу, не се съмнявам, че тази история представлява интерес за някого, но не за мен или който и да е познат на мъжа ми. Лес не играе комар. И не раздава разписки срещу мними дългове. Печели добре, а аз самата имам щастието да се радвам на изключителната щедрост на моя баща.
— Можете ли да ми кажете къде е сега съпругът ви, госпожо? Ако поговоря с него, вероятно всичко ще се изясни.
— Лес е в Сан Бенедикт, работи за някаква филмова компания. Прави им рекламните снимки. Киностудиите често му възлагат такива поръчки. Известен е с фотографиите си на млади жени.
Младите жени явно й харесваха колкото телешко филе на крава.
— Забелязах. Коя е киностудията?
Тя сви рамене, като че ли това е без значение.
— Не знам, не му държа сметка за кого работи. — Когато не говореше, устните й оставаха леко разтворени и езикът нервно се разхождаше по тях. — Така или иначе няма да допусна човек, за когото се знае, че е престъпник, да го тормози с необосновани обвинения.
— Не съм споменал името на клиента си.
— Знам кой е — господин Липшулц. Беше при мен и аз му казах право в лицето какво мисля за тези врели-некипели.
Извадих разписката от джоба си и й я показах. Тя гневно разтърси глава.
— И той ми я размахваше под носа, но аз не вярвам. Това не е подписът на Лес.
Станах и се доближих до една от претенциозно-художествените рамкирани фотографии. В долния ляв ъгъл всички бяха подписани: Лес Валънтайн, със същия безобиден ситен почерк като на разписката. Поставих я до снимката. Останах така за миг, с многозначително вдигнати вежди. Тя се взря, като че ли за пръв път ги виждаше. Езикът се стрелна по устните й. Дишаше малко по-затруднено от преди.
После рязко се изправи и отиде до ниския бюфет от варен дъб под портрета на баща си.
— Ще си налея нещо за пиене, господин Марлоу. Ще ми правите ли компания?
— Не, госпожо. Но ако нямате нищо против, ще запуша.
Издърпах една цигара от пакета и я извадих с устни. Запалих, поех дълбоко и бавно изпуснах дим през носа. Госпожа Валънтайн си сипа нещо отровнозелено и отпи два-три пъти, преди да се обърне пак към мен.