— Мъжът ми обича да играе комар. Знам го, но се опитвах да скрия това от вас. — Дръпнах още веднъж-два пъти от цигарата, а тя междувременно почти довърши зелената течност. — Нямах нищо против тази негова… както би я нарекъл татко, слабост. Вече споменах, че се радвам на обичта и щедростта на моя баща. Лес е артист и като повечето артистични натури — непостоянен. Непрекъснато му хрумват прищевки, каквито други мъже, като вас, по-земни, едва ли имат. В миналото изплащах дълговете му и бях щастлива, че допринасям с нещо за художествената му изява. Тя отиде при бюфета и си доля. С голяма лекота. Явно къркаше. — Но това… сто хиляди, и то на човек като Липшулц! — Поклати глава, сякаш нямаше сили да продължи или не виждаше такава необходимост. — При последния ни разговор му заявих, че е крайно време да поеме отговорност за постъпките си, да слезе малко на земята. Откровено казано, се надявах да го накарам да престане с детинщините. Предупредих го, че ще трябва сам да ликвидира този дълг.
Допуших цигарата и я изгасих в полираната морска раковина, положена на странична масичка в сърцето на пустинята. Загледах се в женските портрети. Почудих се колко ли артистични капризи се е налагало да прощава на Лес.
— Тук ли е ателието му?
Жлъчната течност, с която се наливаше, вече действуваше. Тя размърда неспокойно бедра, пращящи от енергия изпод широките черни копринени панталони. По скулите на лицето й, което би подхождало на заядлива даскалица, избиха румени петна.
— Като някой занаятчия? И дума не може да става. Има си ателие в Лос Анжелос.
— Адреса знаете ли?
— Не, естествено. Лес има пълна свобода на действие. Женитбата ни е основана на взаимно доверие. Не ме интересува служебният му адрес.
Плъзнах поглед по красавиците, окачени на стената. Някои от тях бяха знаменитости, две — кинозвезди, едната — фотомодел, познат ми, от корицата на „Лайф“. До една подписани с характерния ситен почерк в долния ляв ъгъл, със златни букви.
Госпожа Валънтайн не ме изпускаше от очи. Чашата й — отново почти пълна.
— Знам какво мислите, господин Марлоу — че се боя от тези жени, че трябва да го държа тук, вкъщи.
Остави чашата на бюфета, обърна се в полупрофил и прокара ръце по гърдите и надолу по цялото тяло, като заглаждаше коприната по бедрата си.
— Оха! — рекох аз.
Тя ме загледа втренчено, задържа за миг позата, а гъстата руменина плъзна по цялото й лице. Сетне се изсмя — злобно, гълголещо.
— Оставям на вас задачата със стоте хиляди — решавайте я заедно с Лес и онзи гаден господин Липшулц. Щом ще играете на стражари и апаши, ваша си работа. Аз пък ще изчакам… — нежно изхълцване — края на историята.
И отпи от чашата.
— Какво е това? — полюбопитствах аз. — Мирише на изкуствен тор.
— Довиждане, господин Марлоу.
Станах, нахлупих си шапката и напуснах къщата. Тя продължи да позира с изпъчени гърди. На площадката пред входа имаше голяма палма в саксия. Погледнах я на излизане и не се стърпях:
— Може и на теб да налее.
СЕДМА ГЛАВА
Когато паркирах до флийтуда на Линда, Тино вече чакаше на входа.
— Госпожа Марлоу е при басейна.
— Благодаря, Тино. Как изглежда?
— Прекрасно, господине.
— Прав си.
Той се усмихна широко. Прекосих гостната мечта и влязох в оградения двор с басейна. Линда се беше изтегнала в бледосин шезлонг. Банският й беше бял, а широкополата шапка — в тон с шезлонга. На масичката до нея имаше висока чаша с питие, в което плуваха плодове. Тя вдигна очи от книгата.
— Умори ли се, скъпи, от разговорите с господин Липшулц?
Свалих си сакото, разхлабих връзката и се отпуснах в синия стол до нея. Линда прокара нокът по ръба на панталоните ми.
— Да не би големият детектив да е скапан от целодневен труд?
На портата се появи Тино.
— Какво да ви донеса за пиене, господине?
Усмихнах му се с благодарност.
— Един голям гимлет2 — Тино кимна и изчезна. — Разговарях с Липшулц и госпожа Лес Валънтайн.
Линда повдигна вежди.
— Мъфи Блакстоун?
— Към четирийсет и пет годишна, с глава на прогимназиална учителка и тяло на порнозвезда.
— Да, това е Мъфи. Макар да не ми е особено приятно, че си забелязал тялото.
— Нали трябва да си върша работата.
— Дъщеря е на Клейтън Блакстоун. Приятел на татко. Много богат. Беше четирийсетгодишна, когато се омъжи за пръв път и то за човек от улицата. Голям фурор направи в Пудъл Спринтгс.
— Какво знаеш за Лес?
— Почти нищо. Ни пари, ни слава. Сигурно се е оженил по сметка. Клейтън Блакстоун е по-богат и от баща ми.