— А ти не си ли?
— Аз съм друго нещо. Като котарак имам правото да върша каквото си пожелая. Още щом те зърнах тази вечер, изпитах такава ненавист, че реших да те убия.
— И защо не го направи? Защо… не го направиш?
— Не можах — спокойно отвърна Пухчо. — Сърце не ми даде да го сторя, ти спиш като котка… обаче измислих нещо далеч по-забавно.
— Тъй ли?
— О, да.
Пухчо протегна лапа и измъкна ноктите навън. Рансъм неволно забеляза колко дълги и мощни изглеждат. Луната бе залязла и из стаята плъзна мътна предутринна дрезгавина.
— Какво те събуди точно преди да вляза? — запита котаракът и скочи на перваза.
— Не знам — каза Рансъм. — Сигурно някакъв шум.
— Нищо подобно — възрази Пухчо, като подви опашка и се ухили под мустак. — Точно обратното. Забелязваш ли колко е тихо?
Наистина беше тихо. Из къщата не се чуваше нито звук… а, да, сега Рансъм долови звънтенето на чаена чашка и тромавите стъпки на слугинята, която отиваше от кухнята към спалнята на госпожа Бенедето. Но иначе… изведнъж той проумя.
— Дъртата кранта е спряла да хърка!
— Точно така — каза котаракът.
Вратата в края на коридора изскърца и оттам долетя приглушеното мърморене на слугинята, силен трясък и най-ужасният писък, който Рансъм бе чувал през живота си, сетне тежките стъпки тичешком се отдалечиха, писъкът се повтори малко по-глухо и настана тишина. Рансъм скочи от леглото.
— Какво, по дяволите…
— Слугинята беше — обясни Пухчо и грижливо облиза лапата си, без да изпуска Рансъм от поглед. — Току-що откри госпожа Бенедето.
— Откри ли я?
— Да. Аз й разкъсах гърлото.
— Мили… Боже! Защо?
Пухчо се надигна и изви тяло върху перваза.
— За да обвинят теб — каза той, после със злорад смях скочи навън и изчезна в сумрачното утро.