— Най-после имаме експериментално даказателство, че някъде навътре във Вселената съществува антисвят, точно като нашия, но се състои от антивещества. Този свят е един вид нещо като огледално отражение на нашия!
II
Като се придвижвах по бързо носещите се тротоари и пътища на Москва към Двореца на науката, чувах приглушена глъчка, от която ту тук, ту там се изтръгваха развълнувани викове: „Пурпурната мумия, Пурпурната мумия…“
След специалното съобщение на Световния съвет на учените за поразителната по своята смелост хипотеза на Адров за Пурпурната мумия се говореше не само в Москва, но и в целия свят. След аутопсирането на експоната в Музея на материалната култура беше изложено ново копие. Притокът на посетители от много градове в света беше толкова огромен, че се наложи да се направят още няколко копия. Изложиха ги в най-големите обществени салони на столицата. Със специално нареждане на Върховния съвет изображението на мумията се предаваше три пъти на ден по цветната стереотелевизия. „Пурпурната мумия, Пурпурната мумия…“ — се носеше из цяла Москва, а в моята глава през това време звучеше съвсем друго. „Мая, Мая… Възможно ли е някъде във Вселената да съществува също такава жена като моята?“
Накрая не издържах. В центъра на столицата, в едно уединено кътче на Кремълския парк, извадих от джоба радиотелефона и избрах Ленинск. След няколко секунди се чу продължителното бръмчене на зумера.
— Мая, ти ли си?
— Да. Каква е там тази суматоха с Пурпурната мумия? Аз май ще се възползувам от закона за уважаване личното достойнство на гражданите и ще поискам да не ме показват на целия свят!
Моята Мая е много весела и жизнерадостна жена. Като чух звънкия й закачлив глас, въздъхнах с облекчение.
— Глупаче такова, ти трябва да се гордееш с това!
— Ами че аз се гордея! Пресата, радиото и телевизията тук не ме оставят на мира. Знаеш ли, че от Москва пристигна при мен комисия от академици и ми правиха изследвания! Искаха да се уверят, че сърцето ми наистина не е от дясната, а от лявата страна!
— Е, и какво?
— Увериха се, скъпи! Аз значи не съм от антисвета! — И звънко се засмя. — А ти какво правиш? — запита ме тя.
— Гледам да си мълча. Представяш ли си какво ще стане с мен, ако хората научат, че аз съм земното копие на съпруга на тази червено-виолетова особа.
— Но тогава ще трябва и тебе да те боядисат със същия отвратителен цвят! Впрочем защо са я направили пурпурна?
— Те нищо не са правили. Машината сама е навъртяла информацията. Значи така е трябвало да бъде според правилата на антисветовете… Но повечето от хората намират мумията за доста симпатична — опитах да се пошегувам.
— Знаеш ли, не ми прави комплименти! Тук съм се наслушала на комплименти. Какво смяташ да правиш сега?
Погледнах часовника си.
— След осемдесет секунди в Голямата мраморна зала на академията ще започне конференцията. Сега бързам за там.
— Добре, мили, върви. А пък аз ще седна пред телевизора и също ще послушам какво ще говорят там. До следващия разговор!
— До следващия разговор!
Голямата мраморна зала на академията беше препълнена и аз едва можах да си намеря място чак в края, до централния вход. Сложих си слушалките и включих екрана на пюпитъра. Председателят на академията, физикът Джонатов, накратко очерта задачата на конференцията — да се обсъди научната обоснованост на хипотезата на Андров. Въведен беше строг регламент: триминутни доклади на пленума, две минути за докладите в секциите. Дискусиите по докладите се провеждат задочно, във фоайетата на академията, където бяха поставени звукозаписващи апарати и където всеки делегат можеше да се изкаже и да получи копие от всички изказвания и доклади.
Докладът на Андров беше пети по ред. Най-напред думата беше дадена на чикагския радиоастроном Хорнър, който разказа как е било открито смисловото значение на радиосигналите, постъпващи от космоса. На екрана се появиха уравненията на теорията на информацията, въз основа на които се решаваше задачата за дешифриране на сигнали от какъвто и да е физически характер. След Хорнър се изказа московчанинът Солвин, който описа възможностите на апаратурата, с която са били приемани сигналите от областта на Алфа Лебед. Зуган от Родезия разказа за принципите на записа и съхраняването на космичната радиоинформация.
Най-скучен ми се стори прецизният доклад на френския радиоинженер Сюж, който се спря подробно на ултразвуковата обемна развивка на физическите тела и след това на обратната им моделна завивка в материална информация. Всъщност всичко тук беше точно както и при двумерната телевизия, само че развивката ставаше с ултразвукова „игла“ — със звуков сноп с диаметър от няколко микрона. Накрая той каза: