— Как се е казвало момчето ти?
— Юд. Юд Итеро.
— И си въобразяваш, че някой ще си спомни за хлапе, което може би е минало оттук преди четиринайсет години?
Карим се изправи.
— Добре. Остави.
Младият човек внезапно го хвана за якето.
— Юд идва тук няколко пъти. Гледаше ни, докато репетирахме. Беше като хипнотизиран.
— Какво?
— Човече, беше ужасно горещо лято. С Юд бяхме почти на една възраст. Играехме заедно. Научих го да гълта огън. Детски истории.
— И ти си спомняш за него сега, след четиринайсет години?
— Нали на това се надяваше?
Ченгето повиши тон:
— Питам те как така си спомняш.
— Спомням си, защото у Юд имаше нещо по-особено.
Карим потръпна.
— На лицето ли? Нещо по-особено на лицето?
— Не, не на лицето. (Младежът се разсмя.) Човече, Юд беше момиче.
33
Истината бавно се очертаваше. Според огнегълтача детето, с което се беше срещал четири пъти, беше момиченце, грижливо дегизирано като момче. Късо подстригани коси, подходящи дрехи и маниери. Човекът беше категоричен: „Тя никога не ми каза, че е момиче… Това беше нейната тайна, схващаш ли? Само че аз веднага забелязах, че нещо не е наред. Първо, беше много хубава. Страхотно. А и гласът. И дори формите й. Трябва да беше на десет-дванайсет години. Започваше да й личи. Имаше и други неща. Носеше цветни лещи. Очите й бяха черни, обаче мастилено черни, изкуствено черни. Аз бях малък, но си давах сметка за тия неща. И все се оплакваше, че я болят очите…“
Карим бавно сглобяваше елементите от загадката. Майката на Юд се е бояла повече от всичко от дяволите, които искали да унищожат детето й. Вероятно затова е напуснала родния си град и е дошла в Сарзак. Тук — Карим трябваше да се сети — е сменила самоличността си, дала е друго име на детето и е променила пола му. Така е нямало опасност някой да го познае. Но след две години дяволите се появили и в Сарзак. Все още търсели детето и били на път да го открият.
Да я открият.
Майката била обзета от паника. Затова унищожила всички документи, всички регистри и формуляри с името, макар и измислено, на дъщеричката си. И главно снимките, защото едно е било сигурно — дяволите може и да не са знаели новото име на детето, но са познавали лицето му. И са търсели точно това лице — доказателството, уликата. Но кои са били тези преследвачи? И откъде? Карим попита огнегълтача:
— Момиченцето споменавало ли ти е нещо за дяволи?
— За дяволи? Не. Юд не говореше много. Нали ти казвам — бяхме деца. Просто я научих да гълта огън.
— Това интересно ли й беше?
— Направо я очароваше. Казваше, че иска да се научи… за да се защитава. И да защитава майка си.
— Нищо ли не ти каза за майка си?
— Не. Нито веднъж не я видях. Юд оставаше около час или два, после изведнъж изчезваше… Като Пепеляшка.
— Нищо ли друго не си спомняш? Някоя подробност, някакъв по-особен факт?
— Не. Всъщност имаше нещо, на което тя държеше…
— Какво?
— Ами аз веднага я нарекох „Юд“, с английски акцент, като в песента на Бийтълс. Това много я ядоса. Искаше да я наричам Юуд, с френски акцент. Още виждам устенцата й: „Ю-уд“.
Панаирджията се усмихна замечтано. После на свой ред попита:
— Разследване ли водиш? Защо? Какво става с нея? Тя трябва да е вече на…
Карим не го слушаше. Мислеше за момиченцето, което бе учило две години под чуждо име. Как е успяла майката да фалшифицира документите на детето, когато го е записвала в училището? Как е успяла Юд да минава за момче в очите на всички и особено на учителката, която я е виждала всеки ден?
Внезапно му хрумна нещо. Вдигна очи и попита огнегълтача:
— Имате ли телефон?
— Естествено. Да не сме клошари? Ела.
Карим набра номера на директорката на училището.
— Спомняте ли си учителката, за която ми разказвахте, онази, която напуснала училището през 82-а?
— Разбира се.
— Казахте, че е преподавала на втори и трети клас?
— Точно така.
— Всъщност на класовете на Юд Итеро.
— Да. Може и така да се каже, но това често се случва…
— Как й беше името?
— Чакайте да видя… Фабиен Паско.
Името не говореше нищо на Карим. И нямаше нищо общо с псевдонима на детето. Попита:
— Знаете ли бащиното й име?
— Това е бащиното й име.
— Не беше ли омъжена?
— Беше вдовица. Поне така пише на фиша й. Странно. Върнала си бе бащиното име.
— Как се казваше по мъж?
— Момент… Ето: Еро.
Отново задънена улица.
— Добре. Благодаря ви, аз…
Внезапно се сети. Ако беше прав, ако тази жена бе майката на Юд, фамилията на момиченцето трябва да е била също Еро. А малкото му име…
Карим си спомни думите на панаирджията. Защо Юд толкова е държала да произнасят името й по френски? Може би защото й е напомняло истинското й име?