— Постави ли ви други въпроси?
— Говореше нещо за присадки.
— Какви присадки?
Сега лекарят закопчаваше ризата си.
— Очни. Нищо не разбрах от въпросите му.
— Не ви ли обясни какво точно е разследването?
— Не. Но му отговарях охотно. Искаше да знае дали някой би имал интерес да присажда роговица например.
— И какво му отговорихте?
— Обясних му, че такива операции не се правят. Изкуствените материали са много усъвършенствани. Поне що се отнася до роговицата. Колкото до ретината, още не е измислен начин на консервиране. Така че не става и въпрос за присаждане. (Лекарят се позасмя.) Знаете ли, тези истории с трафик на човешки органи са доста преувеличени.
— Зададе ли ви и други въпроси?
— Не. Изглеждаше разочарован.
— Посъветвахте ли го да отиде някъде? Дадохте ли му някой адрес?
Шернсе приятно се засмя.
— Вие като че ли сте изгубили колегата си.
— Отговорете ми. Можете ли да предположите къде е отишъл след това? Той каза ли ви?
— Не. Не ми каза. Бих искал все пак да знам за какво става дума.
Ниманс извади изпод мантото си снимките на трупа на Кайоа и ги постави върху бюрото.
— Става дума за това.
Шернсе сложи очилата си, запали един лампион и заразглежда снимките. Отворените клепачи. Извадените очи.
— Господи… — прошепна той.
Изглеждаше ужасен и заедно с това омагьосан от това, което виждаше.
— Имам две жертви в това състояние. Мислите ли, че подобно нещо може да бъде извършено от професионалист?
Шернсе вдигна очи. По лицето му бяха избили капчици пот.
— За Бога, какво искате да кажете?
— Говоря за изваждането на очите. Имам и снимки в едър план. Ето ги. Познат ли ви е разрезът? Има ли нещо специфично за хирургическа намеса? Убиецът е извадил очите, като е пощадил клепачите. Такава ли е практиката при операция? Това изисква ли сериозни анатомични познания?
Шернсе отново разглеждаше образите.
— Кой е могъл да извърши подобно нещо? Що за чудовище е бил? Къде е станало?
— В околностите на Гернон. Докторе, отговорете на въпроса ми. Според вас от професионалист ли е извършена тази операция?
Офталмологът се изправи.
— Съжалявам, нямам представа. Мисля, че е плъзнал под очните ябълки нож… и е прерязал очните нерви и очните мускули. След това е обърнал окото, използвайки плоската част на ножа като лост. Разбирате ли?
Ниманс прибра снимките.
— Бих искал да ви задам един по-общ въпрос — каза той. — Помислете, преди да ми отговорите. Каква връзка би могло да има между очите и ръцете на човека? Има ли нещо общо между тях?
Офталмологът направи няколко крачки. Възвръщаше спокойствието си на учен.
— Общото е очевидно — каза той. — Окото и ръката са единствените уникални части на тялото ни.
Ниманс потръпна.
— Какво искате да кажете?
— Ирисите ни са уникални. Хилядите нишки, от които се състоят, образуват рисунък, който е единствен по рода си. Нещо като биологичен белег, изработен от гените ни. Ирисът е не по-малко характерен от пръстовия отпечатък. Това е общото между ръцете и очите. Лишете тялото от ръце и очи и ще унищожите характерните му белези. Човек без такива белези е никой, той е загубил дълбоката си самоличност. Може би душата си. В известен смисъл едва ли има по-ужасен край.
Комисарят внезапно се сети за ръцете на Кайоа, които нямаха пръстови отпечатъци и които убиецът не беше отрязал. Ръцете бяха анонимни и затова не го интересуваха.
Убиецът бе откраднал биологическия подпис на жертвите си.
Ниманс постави последния си въпрос.
— Защо не вдигахте телефона днес следобед?
Докторът се усмихна.
— Защото го бях изключил. Не давам консултации в понеделник. Исках да подредя кабинета си. Опитвали сте се да се свържете с мен? Съжалявам. Можех да ви кажа всичко това по телефона. Загубих ви времето.
Но нямаше вид да съжалява за каквото и да било. От всяка пора на бронзовото му чело струеше безразличие. Може би дори вече бе забравил окървавените орбити на Реми Кайоа.
— Не сте ми загубили времето — отвърна Ниманс.
Навън го очакваше нова изненада. Някакъв мъж се бе опрял на берлината му. Беше висок колкото него, арабски тип, носеше дълги плитки, цветно кепе и брадичка като на Луцифер.
Опитният полицай умее да разпознава опасните типове, когато ги срещне. А тази върлина, въпреки младата си възраст, явно принадлежеше към въпросната категория. Ниманс дори би се обзаложил, че крие някъде по себе си огнестрелно оръжие. Приближи се с ръка на своето и не повярва на очите си — арабинът му се усмихваше.
— Комисар Ниманс? — попита той, когато полицаят беше на няколко метра от него.