И плъзна ръка под якето си. Ниманс веднага извади оръжието си и го насочи към него.
— Не мърдай!
Младежът се усмихна и каза със спокоен глас:
— Кротко, господин комисар. Казвам се Карим Абдуф и съм лейтенант от полицията. Капитан Барн ми каза, че ще ви намеря тук.
Арабинът довърши жеста си и извади трицветната си карта. Ниманс се поколеба и прибра оръжието си. Разглеждаше екстравагантния арабин и забеляза под плитките му да проблясват обици.
— От бригадата в Анеси ли си? — попита той недоверчиво.
— Не. Идвам от Сарзак.
— Не познавам това място.
Карим прибра картата си.
— Държим го в тайна.
Ниманс се усмихна.
— Що за ченге си ти?
— Ченгето, от което имате нужда, господин комисар.
38
Двамата полицаи пиха по едно кафе в крайпътно кафене до националния път № 56.
Ниманс внимателно изслуша забързания разказ на Абдуф, ченгето, изскочило отникъде, чието неправдоподобно разследване по някакъв странен начин се свързваше с убийствата в Гернон. И все пак историята на арабина беше неразбираема. Той говореше за тайнствена майка и за бягството й, за момиченце, превърнато в момче, за дяволи, решени да унищожат лицето на детето, което било опасна за тях улика… Всичко това приличаше на бълнуване, само че в хаоса от информации се съдържаше материалното доказателство, че в нощта на неделята срещу понеделника Филип Сертис бе осквернил един гроб в едно малко градче.
И тази информация беше съдбоносна.
Нямаше съмнение, че Филип Сертис е осквернител на гробове. Разбира се, трябваше да се сравнят частиците, открити близо до гробището в Сарзак, с гумите на ладата. Ако обаче следите потвърдяха подозренията на арабина, Ниманс щеше да разполага с конкретно доказателство за вината на своята жертва.
За сметка на това комисарят не виждаше как би могъл да вмести в собственото си разследване другите получени от Карим Абдуф сведения — фантасмагоричната история за майката и момиченцето, преследвани от „дяволи“. Ниманс попита Карим:
— Какво е твоето заключение?
Младият арабин нервно премяташе в пръстите си бучка захар.
— Мисля, че дяволите са се събудили снощи по причина, която ми е неизвестна, и че Сертис е проникнал в училището и в гробницата в моето градче, за да търси нещо, свързано с преследването от 1982 г.
— Да не би Сертис да е един от дяволите ти?
— Именно.
— Това е нелепо — възрази Ниманс. — През 82-ра Филип Сертис е бил на дванайсет години. Как виждаш едно хлапе да тероризира зряла жена и да я преследва из цяла Франция?
Карим Абдуф се намръщи.
— Знам. Не всичко съвпада.
Ниманс се усмихна и си поръча второ кафе. Още не знаеше дали да вярва на думите на Карим Абдуф. Дали да се довери на този висок метър и осемдесет и пет чешит с негърски плитки, който носеше необичаен автоматичен пистолет и очевидно караше откраднато ауди. Но историята му не бе по-безумна от собствената му версия. А и у младия арабин имаше някакъв заразителен хъс.
Накрая реши да му се довери. Даде му ключа от личния си кабинет в университета, където Карим можеше да се запознае с цялото досие по случая, след това сподели с него тайните си подозрения, че жертвите са виновни в нещо, че убиецът им отмъщава. Изброи несигурните улики, които подкрепяха тази хипотеза. Шизофренията и грубостта на Реми Кайоа. Усамотеното хале и тетрадката на Филип Сертис. Спомена и за „пурпурните реки“, за които нямаше обяснение, после обобщи накратко положението — очакват се резултатите от втората аутопсия, тъй като трупът може би съдържа ново послание. Накрая сподели тревогата си от изчезването на Ерик Жоано.
Абдуф зададе няколко конкретни въпроса за лейтенанта, който очевидно много го интересуваше. Ниманс на свой ред попита:
— Имаш ли някакво предположение по този въпрос?
Младият полицай уморено се усмихна.
— Същото каквото и вие, господин комисар. Мисля, че вашият човек е загазил. Надушил е нещо важно и е искал да играе сам, за да ви впечатли. Предполагам, че е открил нещо от капитално значение, което се е взривило в ръцете му. Дано да се лъжа, но вашият Жоано нищо чудно да попаднал на убиеца и това да му е струвало живота.
Карим замълча. Откакто се бе събудил в библиотеката, Ниманс споделяше същото убеждение. Карим продължи:
— Не мислете, че съм циничен, господин комисар. От сутринта насам живея като в кошмар. Сега се намирам тук, в Гернон, където един убиец изтръгва очите на жертвите си. Седя срещу Пиер Ниманс, едно от големите имена на френската полиция, който ми изглежда не по-малко объркан от мен. Затова съм решил да не се учудвам на нищо. Според мен убийствата имат пряка връзка с моето разследване и трябва да ви уверя, че съм готов да стигна до края.