Двамата полицаи напуснаха кафенето.
Наближаваше полунощ. Ръмеше. На бариерата автомобилистите търпеливо чакаха реда си. Някои показваха глави от отворения си прозорец и хвърляха предпазлив поглед на лъщящите от дъжда автомати.
Комисарят по навик погледна пейджъра си. Имаше обаждане от Костес. Веднага му звънна по телефона.
— Какво има? Завърши ли аутопсията?
— Не съвсем, но бих искал да ви покажа нещо. Тук, в болницата.
— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона?
— Не. А и очаквам резултатите от анализите. Елате тук. Докато дойдете, ще бъда съвсем готов.
Ниманс затвори.
— Нещо ново? — попита Карим.
— Може би. Трябва да отида при съдебния лекар. А ти?
— Бях дошъл да разпитам Филип Сертис. Той е мъртъв. Преминавам към следващия етап.
— Който е?
— Да открия обстоятелствата около смъртта на бащата на Юдит. Той е изчезнал тук, в Гернон, и съм почти сигурен, че „дяволите“ са изиграли някаква роля в това.
— За какво намекваш? За убийство? Защо не?
— Съмнявам се. Прегледах архивите на жандармерията и на полицейските управления от последните двайсет и пет години. Няма и сянка от подобно събитие. А и, пак ти казвам, Сертис е бил дете, когато…
— Ще видим. Сигурен съм, че поне ще открия някаква връзка между тази смърт и името на едната или другата от жертвите ви.
— Откъде ще започнеш?
— От гробището. (Карим се усмихна.) Това вече ми е специалност. Същинска втора природа. Искам да се уверя, че Силвен Еро наистина е погребан в Гернон. Вече се свързах с Таверле и намерих следа от раждането на Юдит Еро, единствена дъщеря на Фабиен и Силвен Еро, през 1972 г. тук, в университетската болница на Гернон. Толкова с акта за раждане. Остава да открия смъртния акт.
Ниманс му даде номера на клетъчния си телефон и на пейджъра.
— За поверителна информация използвай пейджъра.
Карим Абдуф прибра листчето и с полуироничен тон издекламира:
— В едно разследване всеки факт, всеки свидетел е огледало, в което се отразява една от истините за престъплението…
— Какво?
— Бил съм на лекциите ви в школата за инспектори, господин комисар.
— Е и?
— Е и, като става дума за огледала, нашите две разследвания са разположени ето така. (Той повдигна двете си длани и бавно ги обърна една срещу друга.) Взаимно се отразяват, схващате ли?
— Аз как да се свързвам с теб?
— Аз ще ви се обаждам. Бях поискал да ми отпуснат клетъчен телефон, но бюджетът за 97-а на Сарзак не позволяваше това.
Младото ченге се поклони по арабски и изчезна, бърз като кинжал.
Ниманс се качи в колата си. Хвърли последен поглед след лъскавото ауди. Изведнъж се почувства по-стар, поизносен. Но и по-силен — вече имаше съюзник.
И то от класа!
39
Кристалите проблясваха в розово, синьо, зелено, жълто. Разноцветни призми. Пречупена калейдоскопична светлина под прозрачните люспици. Ниманс вдигна очи от микроскопа и попита Костес:
— Какво е това?
— Стъкло, господин комисар. Този път убиецът е оставил стъклени частици.
— В коя част на тялото?
— Пак в дъното на очните кухини. Под клепачите. Като замръзнали сълзи, залепнали за тъканта.
Двамата бяха в моргата на болницата. Младият лекар носеше окървавена престилка. Ниманс за пръв път го виждаше облечен така сред белия фаянс на работното му място. Съдебният лекар се усмихна зад очилата си.
— Вода, лед, стъкло. Родството на материалите е явно.
— Все още ме бива да забелязвам очевидното — промърмори Ниманс и се приближи до тялото, положено в центъра на помещението и покрито с чаршаф. — Какво означава това? Към какво място ни насочва? Стъклените частици имат ли някаква особеност?
— Чакам резултатите от Астие. Той отиде до лабораторията, за да изследва и определи точния произход на стъклото. Ще донесе и резултатите от анализа на прахта и на стърготините, които сте намерили в склада. Вече има отговор за мастилото от тетрадката — по-скоро разочароващ. Мастилото е най-обикновено. Нищо повече. Колкото до страниците с цифрите… Докато не разполагаме с още данни… Проверихме само почерка. На Сертис е.
Ниманс прекара ръка по косата си. Почти бе забравил уликите от халето. Вдигна очи и забеляза по лицето на Костес някаква увереност, сякаш бе разрешил математическо уравнение. Попита раздразнено:
— Какво има?
— Нищо. Просто… Вода, лед, стъкло. Всеки път става дума за кристали…
— Казах ти, че все още…
— … които обаче съответстват на различни температури.