— Не те разбирам.
Костес скръсти ръце.
— Околна температура за водата. Отрицателна за леда. Изключително висока, за да се превърне пясъка в стъкло.
— Е и какво? Какво узнаваме за убийствата?
Костес сви рамене, сякаш отново се прибираше в черупката си.
— Нищо. Просто забелязах.
— По-добре ми кажи нещо за раните.
— Освен ампутацията на ръцете, тялото е идентично с това на Кайоа. Минус следите от изтезания.
— Сертис не е бил изтезаван?
— Не. Очевидно убиецът вече е знаел каквото е искал да знае. Отстраняване на очите и на ръцете. Удушаване. И все пак страданията му са били непоносими. Защото убиецът, изглежда, първо е ампутирал ръцете, после е извадил очите и чак тогава е довършил жертвата си.
— Техниката на удушаването?
— Същата. Използвал е метална жица. С която най-напред е завързал жертвата. Следите по ръцете и краката са еднакви.
— А ръцете? Как ги е отрязал?
— Трудно е да се каже. Имам чувството, че пак е използвал кабел. Както се реже масло, разбирате ли? Вързал е китките и е опънал жицата с невероятна сила. Търсим колос, господин комисар.
Ниманс размисли. Все още не можеше да си представи убиеца. Дори силуета му. Мислеше за него по-скоро като за мощ, като за енергия.
— Определихте ли часа на убийството?
— Невъзможно. При онзи студ в ледника няма начин да се стигне до каквото и да било заключение.
Вратата на моргата рязко се отвори. Появи се върлинест мъж с анемично лице, чип нос и много светли очи. Костес го представи. Беше химикът Патрик Астие.
— Имам състава на стъклото. Пясък от Фонтенбло, сода, олово, калиева основа, боракс. Според съдържанието на всяка от съставките може да се определи произходът. От този материал се оформят специални тухли. Като тези, с които се облицоват стените на басейните. Убиецът ни насочва към място, облицовано със стъклени тухли и…
Ниманс се отправи към вратата. Беше си спомнил тавана и стените в кабинета на офталмолога. Изруга наум. Нямаше начин да е съвпадение — Едмон Шернсе бе третата жертва.
Марк Костес го повика:
— Къде отивате?
Ниманс подхвърли през рамо:
— Може би знам къде убиецът ще удари за трети път. Ако вече не го е направил.
Полицаят излизаше, когато Астие го догони в коридора.
— Господин комисар, имам и състава на прахта от склада…
— Какво?
— Онези останки, които бяхте събрали…
— Е и?
— Това са кости, господин комисар. Животински кости.
— От какви животни?
— На пръв поглед от плъхове. Изглежда налудничаво, но ми се струва, че Сертис е отглеждал гризачи и…
— По-късно — прошепна Ниманс. — По-късно. Ще се върна.
Ниманс пое по националния път. Ако д-р Едмон Шернсе беше третата жертва, значи е и третият виновен. След Реми Кайоа.
След Филип Сертис.
А ако Шернсе беше виновен, това означаваше, че той е убил младия Ерик Жоано.
По дяволите. Комисарят си хапеше устните, за да не се разкрещи. Предъвкваше грешките, които бе допуснал от началото на разследването. Не бе пожелал да отиде в Института на слепите заради тази глупост с кучетата. Така бе изпуснал първата истинска следа.
Докато бе напредвал в разследването с рачешка скорост, докато си играеше на алпинист в ледниците или разпитваше майката на Сертис, Ерик Жоано бе отишъл в института и бе научил нещо важно. Което го бе отвело право у Шернсе. Но се беше доверил на лекаря и с въпросите си бе разкрил истина, опасна за самия офталмолог. Ето защо Шернсе най-вероятно го бе убил.
В съзнанието на Ниманс се появяваше нова увереност, за която нямаше никакво доказателство освен инстинкта си — Кайоа, Сертис и Шернсе бяха извършили заедно нещо престъпно. Имаха общ грях. Смъртоносен.
НИЕ СМЕ ГОСПОДАРИТЕ, НИЕ СМЕ РОБИТЕ.
НИЕ СМЕ НАВСЯКЪДЕ, НИЕ СМЕ НИКЪДЕ.
НИЕ СМЕ ПЪРВОПРОХОДЦИТЕ.
НИЕ ВЛАДЕЕМ ПУРПУРНИТЕ РЕКИ.
Възможно ли бе това ние да препраща към тримата мъже? Възможно ли бе Кайоа, Сертис и Шернсе да са господарите на „пурпурните реки“? Да са заговорничели срещу целия град и заговорът им да е бил причина за убийството им?
40
Този път вратата беше открехната. Ниманс веднага се насочи вдясно по коридора към остъклената веранда. Полумрак. Тишина. Арогантните силуети на оптичните инструменти. Полицаят извади оръжието си и обиколи помещението. Никой.
Върна се в самото жилище. Хвърли поглед на чакалнята, после премина през вестибюл с мраморен под. Откри дневната с масивни мебели и тежки завеси, после старомодни спални с легла от лакирано дърво. Никой. Никаква следа от борба, нито от бягство.
Качи се по стълбите на горния етаж. Проникна в малък кабинет, където откри кожени куфари с позлатени ключалки, положени върху износен килим.