— От какво бе починал мъжът?
— Катастрофа. Автомобилна катастрофа.
Арабинът си спомни магистралата и жестоките снимки от тялото на детето. Пътните произшествия — нов лайтмотив, нов повтарящ се елемент.
— Разкажи подробно. Какво още знаеш?
— Блъснала го кола по окръжния път за Белдон. Бил на колело. Отивал на работа. Шофьорът бил мъртво пиян.
— Имаше ли разследване?
— Не знам… Във всеки случай така и не разбраха кой е бил. Намерили тялото на пътя, напълно размазано.
Карим беше объркан.
— Казваш, че е отивал на работа. Каква работа?
— Работеше във високопланинските села. Събираше ценни кристали… Казваха, че много го бивало, но поемал прекалени рискове…
Карим смени посоката.
— Защо никой от Гернон не дойде на погребението?
— Бяха нови… Идваха от друго място. Таверле… В планините… Никой не би дошъл на това погребение. Нямаше никой, нали ти казвам!
Карим зададе последния си въпрос:
— Пред вратичката на урната има букет цветя. Кой ги донесе?
— Винаги има цветя там…
— Кой ги донесе? — повтори Карим. — Една висока жена ли? С черна коса? Може би самата Фабиен Еро?
Старият енергично отрече.
— Тогава кой?
Пазачът се поколеба, сякаш се боеше да произнесе думите, които трептяха на устните му. Накрая прошепна:
— Софи… Софи Кайоа.
— Кой?!
— Ами да… — измънка човекът. — Жената на Реми Кайоа. Тя идва всяка седмица. Понякога дори по няколко пъти. Когато научих за убийството по радиото, исках да кажа на жандармите… Кълна се… Исках да им дам тази информация. Може би има връзка с престъплението… Аз…
Карим бутна металната врата на градината и затича към колата си. Сърцето му лудо биеше.
42
Пред централната сграда на университета Карим забеляза полицая, който наблюдаваше входа. Явно този, който следеше Софи Кайоа. Продължи напред, заобиколи сградата и откри заден вход. Спря на стотина метра оттам и разгледа плана на университета, — който бе взел от кабинета на Ниманс. Апартаментът на семейство Кайоа бе отбелязан с номер 34.
Излезе под дъжда и се отправи към вратата. Проникна в тесен коридор и сви вдясно към стълбището. Бързо изкачи стъпалата, като се опитваше да не вдига шум.
На осмия етаж, където живееха пансионерите, цареше тишина. Карим тръгна по дългия коридор. Дори в два часа през нощта бе очаквал да чуе тук музика, радио, каквото и да е. Но не, нищо. Студентите като че ли се бяха изпокрили в дупките си, ужасени от мисълта, че убиецът може да дойде и да им извади очите. Карим продължаваше да върви, като четеше табелите по вратите. Накрая откри вратата, която търсеше. Поколеба се дали да не позвъни, после предпочете да почука.
Никакъв отговор.
Отново почука, все така тихо. Вътре не се чуваше нищо. Странно — присъствието на полицая долу пред сградата трябваше да означава, че Софи Кайоа си е у дома.
Карим извади глока си и огледа ключалката. Не беше с резе. Нахлузи гумените си ръкавици и извади инструмент, с който отвори вратата за няколко секунди.
Обиколи всички стаи на апартамента. Никой. Шестото чувство му говореше, че жената си е отишла. Безвъзвратно. Започна по-внимателен оглед. Забеляза странните образи по стените — спортистите в черно и бяло, овесени на халки или тичащи по пистите на някакъв стадион. Претърси мебелите, чекмеджетата. Нищо. Софи Кайоа не бе оставила никакъв знак, никаква подробност, която да издава, че е заминала. Но Карим усещаше, че вече няма да се върне. Въпреки това не можеше да напусне апартамента. Имаше нещо, не можеше да определи какво, което го възпираше.
Накрая откри. Силна миризма на лепило. Лепило за тапети, едва изсъхнало. Карим се зае да оглежда стените. Дали семейство Кайоа са правили ремонт малко преди трагедията? Чиста случайност? Отхвърли тази мисъл. В тази история нямаше нищо случайно, никакъв елемент, който да не принадлежи към общия кошмар.
Поколеба се, после започна да отлепва лентите на тапетите. Под третата лента прочете края на кафеникав надпис. Личеше само думата „пурпурни“. Отлепи съседната лента вляво. Появи се цялото послание.
ЩЕ СЕ ИЗКАЧА КЪМ ИЗВОРА
НА ПУРПУРНИТЕ РЕКИ
Почеркът бе детски, думите бяха изписани с кръв. Убийството на Реми Кайоа. „Пурпурните реки“. Юдит. Вече не ставаше дума за връзки, за отзвуци. Двата случая се бяха слели.
Внезапно Карим чу зад себе си лек шум. Обърна се инстинктивно и насочи глока си. Видя само една сянка, която изчезна зад отворената врата. Извика и се спусна след нея.
Силуетът завиваше в дъното на коридора. Шумът от забързани стъпки вече бе всял паника в обитателите на етажа, които сякаш само чакаха и най-малкия знак за опасност, за да се съживят. Студентите надничаха през открехнатите врати.