— Свързани ли са наследствените болести в Гернон с бракове между близки роднини?
— Без никакво съмнение. Много от децата, лекували се в моя институт, идват от този град. Главно от семейства на преподаватели и учени от университета, която са една много отбрана и изолирана общност.
— Може ли по-точно?
Шампела скръсти ръце.
— Има една много стара традиция в университета в Гернон. Факултетът е бил основан през XVIII век, струва ми се. Някога е бил разположен в сградата на болницата. От близо три века преподавателите и учените живеят заедно и се женят помежду си. Така са се създали поколения от много надарени, но вече генетически изтощени интелектуалци. Гернон поначало е усамотен град. А университетът още повече. Нещо като изолация в изолацията, разбирате ли? Истински микрокосмос.
— И тази изолираност обяснява наследствените болести?
— Мисля, че да.
— Какво друго казахте на Жоано?
— Споменах му и за една странна подробност.
— Разкажете ми.
— От около едно поколение насам в тези семейства с обедняла кръв се раждат много различни деца. Блестящи интелекти, но и необяснимо здрави физически. Повечето от тях печелят спортните турнири и с лекота постигат високи резултати във всички дисциплини.
Ниманс си спомни за портретите в стаята на секретарката на ректора. Както и за снимките от Олимпиадата в Берлин. И за носталгията по Олимпия в дипломната работа на Кайоа.
— Всички тези деца би трябвало по-скоро да са болни, така ли?
— Не обезателно, но все пак би трябвало да показват някакви симптоми за отслабване на физиката, като децата от института например. Но не е така. Сякаш тези малки генийчета са си присвоили и физическите дарби на цялата общност и са оставили генетичните слабости на другите.
Ниманс попита:
— Сигурно сте изучавали по-основно това явление.
— Преди около две години се позанимах с него. Първо проверих дали шампионите наистина са от същите семейства. Ходих в кметството, в отдела по гражданското състояние. Няма грешка. После проследих родословното им дърво, изчетох медицинските им досиета в родилния дом, дори досиетата на родителите им, на бабите и дядовците им. Търсех нещо по-особено. Не открих нищо. Напротив, дедите им са били наследствено обременени, като в други семейства, които лекувам… Наистина странно.
Ниманс за кой ли път вече усещаше, че новата информация го приближава до същността на нещата. Шампела продължи:
— Разпитах и лекарите, гинеколозите от университетската болница и тогава открих още един изненадващ факт. От около петдесет години насам смъртността на новородените сред селяните от планината силно се е увеличила. А селските деца по принцип са много жизнеспособни. Като че ли нещата са се обърнали, разбирате ли? Слабосилните университетски деца като по чудо са станали много здрави, а потомството на селяните се изражда…
Проучих и медицинските досиета на внезапно починалите селски деца. Не открих нищо. Говорих и с персонала на болницата и с някои изследователи, специалисти по генетика. Никой не можа да обясни явлението. Накрая се отказах, но с някакво чувство на смут. Как да се изразя? Излиза така, сякаш децата от университета са откраднали жизнената енергия на съседчетата си в родилния дом.
— Какво искате да кажете?
— Забравете какво казах. Не е много научно. И е напълно ирационално.
Може и да беше ирационално, но Ниманс бе вече сигурен — мистерията с тези свръхнадарени деца не се дължеше на случайността. Ставаше дума за брънка от кошмара. Попита с безизразен глас:
— Това ли е всичко?
Докторът се поколеба.
— Не — каза той. — Има и още нещо. През лятото историята получи странно развитие — на пръв поглед безобидно, но смущаващо. През миналия юли в болницата в Гернон компютризираха архивите. Дойдоха специалисти, за да прегледат прашните папки в подземния склад и да преценят обема на работата. Със същата цел слязоха и в сутерена на стария университет и на библиотеката отпреди шейсетте години.
Ниманс наостри уши. Шампела продължи:
— По време на работата си експертите направиха любопитно откритие — намериха родилни фишове за един период от около петдесет години. Само фишовете, без останалата част от медицинските досиета, сякаш… сякаш са били откраднати.
— Къде ги намериха? Къде точно?