— Това е най-странното… Били са подредени в личния сейф на един-единствен човек, служител на библиотеката.
— Името му?
— Кайоа. Етиен Кайоа.
— Бащата на Реми?
— Именно.
Полицаят се изправи.
— И чак сега го казвате? След като вчера откриха тялото му?
— Не ми харесва тона ви, господин комисар. Не ме бъркайте с вашите заподозрени, ако обичате. А и каква връзка може да има това с убийствата в Гернон?
— Аз решавам кое с кое има връзка.
— Така да бъде. Но във всеки случай аз казах същото и на лейтенанта. Така че, успокойте се. А и не ви съобщавам някаква тайна. Всеки в града може да ви разкаже тази история. Дори писаха в местната преса.
Полицаят прекара ръка по челото си и каза с по-спокоен тон:
— Извинете ме. Вече имаме три убийства и вероятно ще имаме още. Всяка минута, всяка информация е от значение. Къде са сега тези стари фишове?
— Прибрани са в сутерена на болницата. Въвеждането им в компютъра още не е приключило, затова ги пазят.
— И предполагам, че някои от тях са на малките генийчета.
— Не съвсем. По-скоро на родителите им или на техните родители. Точно тази подробност ме смути. Защото, докато си правех моята проверка, в медицинските досиета на тези лица имаше родилни фишове, разбирате ли?
— Кайоа е откраднал само копията?
— Копията… или оригиналите. Може да е заменил оригиналните фишове с фалшифицирани. А оригиналите да са намерени в сейфа му.
— Никой не ми е споменавал за този случай. Нямаше ли разследване?
— Не. Приеха го по-скоро като административна неуредица. А и евентуалният заподозрян, Етиен Кайоа, бе починал три години преди това. Всъщност май само аз се заинтересувах от тази история.
— Не отидохте ли да видите фишовете? За да ги сравните с тези от официалните досиета?
Шампела слабо се усмихна.
— Исках да отида. Но в края на краищата не ми стигна времето. Не знам дали разбирате за какви документи става дума. Хвърчащ лист с теглото, ръста и кръвната група на новороденото. Същата информация се нанася на другия ден върху здравния картон на детето. Тези фишове са само първата брънка от медицинското досие.
Ниманс се сети, че Жоано бе поискал да посети архивите на болницата. Явно тези незначителни фишове живо го бяха заинтересували. Комисарят смени темата.
— Каква е връзката с Шернсе? Защо Жоано го е посетил веднага след като е излязъл оттук?
Смущението на директора се засили.
— Едмон Шернсе много се интересуваше от децата, за които ви говорих.
— Защо?
— Шернсе е… беше официалният лекар на института. Той познаваше отлично наследствените заболявания на моите пациенти. Затова се учудваше, че други деца, първи или втори братовчеди на пациентите ми, са толкова различни. Освен това генетиката бе негова страст. Мислеше, че генетичните дадености могат да се доловят в зеницата на човешкото същество. В някои отношения беше много особен човек…
Полицаят си припомни офталмолога. „Особен“: терминът отлично му прилягаше. Припомни си и тялото на Жоано, разядено от киселината. Попита:
— Не поискахте ли мнението му на специалист?
— Не. Не посмях. Не познавате атмосферата в нашия град. Шернсе принадлежи на каймака на университета, разбирате ли? Той е сред най-известните офталмолози в областта. Докато аз съм само пазачът на тези стени.
— Мислите ли, че Шернсе също е прегледал официалните медицински досиета на новородените?
— Да.
— Смятате ли, че е направил това преди вас?
— Възможно е.
— Смятате ли, че е открил фалшификацията?
— Но… откъде да знам! Не разбирам накъде биете!
Ниманс не настоя. Беше си изяснил един друг аспект на историята — Шампела не бе отишъл да разгледа откраднатите от Кайоа фишове, защото го е било страх да не открие някаква уличаваща информация за преподавателите в университета. Преподавателите, превърнали се в господари на града, от които е зависела съдбата на хора като него.
— Какво друго казахте на Жоано?
— Нищо. Разказах му точно това, което казах и на вас.
— Размислете.
— Това е всичко. Уверявам ви. Ниманс се изправи.
— Името Юдит Еро говори ли ви нещо?
— Не.
— А името Филип Сертис?
— Това не е ли втората жертва?
— Не бяхте ли го чували преди?
— Не.
— А думите „пурпурни реки“ напомнят ли ви за нещо?
— Не. Наистина, аз не…
— Благодаря, докторе.
Ниманс вече прекрачваше прага на вратата, когато подхвърли през рамо:
— Последен въпрос, докторе. Не видях никакво куче. Нямате ли кучета?
— Кучета ли?
— Да. Кучета за слепи.
Човекът разбра и намери сили да се усмихне.
— Кучетата са полезни за незрящите, които живеят сами. В нашия център нямаме нужда от кучета.