Защо не, всъщност?
Притисна пушката към гърдите си и се отпусна по течението.
49
Дълго се носи по гръб с отворени очи. Ледената вода свиваше кръвоносните съдове около слепоочието му и не позволяваше да загуби много кръв. Надяваше се, че водата го носи към Гернон.
Много скоро разбра, че греши. Реката не напускаше гората, извиваше се във формата на буквата S и постепенно губеше силата си. Накрая течението спря. Ниманс с мъка изплува на брега и се огледа. Гората не беше много гъста, но бе толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Никакъв ориентир. Опита се да разсъждава. Припомни си, че университетът е разположен на север от мястото, където смяташе, че се намира. Но как да определи къде е север? През деня би могъл да се ориентира по слънцето, но през нощта?
Внезапно се сети. Можеше да се ориентира по слънцето дори през нощта. Чрез растенията. Комисарят не знаеше нищо за растителния свят освен това, което е известно на всички — някои мъхове и лишеи обичат влагата и растат само на сянка, откъм северната страна на дърветата. Коленичи и затърси в джобовете на мокрото си палто резервните очила, които винаги носеше със себе си. Бяха здрави. Металната им калъфка ги бе предпазила.
Запълзя покрай дърветата и след няколко минути разбра, че не греши. Тръгна по дългия път на мъховете.
Накрая се появи пътят. Ниманс отново се взря в крайпътните дървета, за да определи посоката си. Тогава зад завоя изскочи жандармерийски фургон. От колата слязоха мъже, за да помогнат на Ниманс, все така вкопчен в пушката си.
Единият от мъжете извика на шофьора:
— В болницата, бързо!
В полусъзнание Ниманс прошепна:
— Не. В университета.
— Какво? Не се ли виждате какво са ви…
— В университета. Имам… среща.
50
Вратата се отвори.
Пиер Ниманс сведе поглед. Забеляза силните мургави китки на жената. Взря се в гъстата плетка на грубия пуловер, после плъзна поглед нагоре, към яката, към шията, където косите бяха фини като едва видим ореол, като пролетна мъгла. Фани се прозя:
— Закъснявате, господин комисар.
Ниманс се опита да се усмихне.
— Не… не спяхте ли?
Младата жена поклати отрицателно глава и се отмести. Ниманс влезе в осветеното антре. Лицето на Фани промени изражението си. Бе видяла окървавеното лице на полицая.
— Какво ви се е случило? Да не сте катастрофирали?
Ниманс леко кимна. Въпреки загубата на кръв, въпреки треската, бе щастлив да се намира тук. Чисти стени, меки цветове. Бюро с компютър, накамарено с книги. Камъни и кристали върху етажерките. Струпана екипировка за алпинизъм.
Отпусна се на един стол. Навън отново валеше. Чуваше барабаненето на капките някъде върху покрива, чуваше приглушените шумове в съседните стаи. Скърцаща врата. Стъпки. Нощ в света на студентите.
Фани свали палтото на полицая и внимателно разгледа раната на слепоочието му. Явно не изпитваше никакво отвращение от съсирената кръв, от кафеникавата сгърчена плът. Дори подсвирна през зъби:
— Добре сте се наредили. Надявам се, че артерията не е засегната. Но не може да се разбере. Все още тече кръв и… Как стана?
— Катастрофирах — лаконично отговори Ниманс. — С кола.
— Ще ви заведа в болницата.
— И дума да не става. Трябва да продължа разследването.
Фани изчезна в съседната стая, откъдето се върна, натоварена с компреси, лекарства, вакуумизирни пликчета със спринцовки и серум. Отвори няколко от тях със зъби. После вкара една игла в спринцовката. Ниманс погледна ампулата.
— Какво е това?
— Обезболяващо. Ще ви успокои. Не бойте се.
Ниманс я хвана за китката.
— Чакайте.
Прочете характеристиките на лекарството. Ксилокаин. Обезболяващо, което нямаше да го приспи. Кимна и пусна ръката й.
— Не бойте се — повтори Фани. — Това ще намали и кървенето.
След няколко минути болката започна да изчезва.
— Имате ли с какво да зашиете раната? — попита полицаят.
— Не, разбира се. Трябва да отидете в болницата. Скоро раната пак ще започне да кърви.
— Стегнете я някак. Направете нещо. Трябва да продължа разследването и да запазя бистрия си ум.
Фани сви рамене, после накваси няколко компреса с някакъв аерозол. Ниманс погледна към нея. Бедрата й опъваха дънките, формите й пораждаха у него глуха възбуда дори в състоянието, в което са намираше.
Учудваха го контрастите в тази жена. Как можеше да бъде толкова поетична и заедно с това тъй конкретна? Толкова мека и толкова груба? Толкова близка и така далечна? Същото противоречие откриваше и в погледа й — агресивен блясък в очите и безкрайна нежност в очертанието на веждите. Попита я: