— Току-що пристигам, господине. Оставете ме да се огледам. Засега по-добре вие да отговорите на въпросите ми.
Луис замръзна на стола си. Кабинетът му бе обзаведен със светли дървени мебели с метални обковки.
— Да се е случвало вече нещо подозрително във факултета? — продължи спокойно Ниманс.
— Подозрително? Съвсем не.
— Наркотици? Кражби? Сбивания?
— Не.
— Няма банди, кланове… Младежи със сбъркани мозъци?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Ами например увлечени по разни церемонии, ритуали…
— Не. При нас няма такива неща. Мозъците на студентите ни са в ред.
Ниманс замълча. Ректорът открито го разглеждаше — ниско подстриган, широкоплещест, дръжката на револвера му се подаваше от джоба на палтото. Луис прекара ръка по лицето си, после заяви така, сякаш искаше сам себе си да убеди:
— Казаха ми, че сте отличен полицай.
Ниманс не реагира. Ректорът подзе:
— Искам едно-единствено нещо, господин комисар. Да откриете убиеца възможно най-бързо. Скоро започва учебната година и…
— В момента в градчето няма никакви студенти, така ли?
— Само шепа пансионери. Живеят горе под покрива на главната сграда. Както и няколко преподаватели, които подготвят лекциите си.
— Може ли списъка им?
— Ами… (Поколеба се.) Няма проблем…
— Що за човек беше Реми Кайоа?
— Много дискретен. Саможив.
— Обичаха ли го студентите?
— Да… Разбира се.
— Къде живееше? В Гернон?
— Не, тук в градчето. На последния етаж на главната сграда, със съпругата си. Заедно с пансионерите.
— Реми Кайоа е бил на двайсет и пет години. В наше време малко рано за женитба.
— Реми и Софи Кайоа са наши бивши студенти. Мисля, че са се запознали в колежа, в който учат децата на преподавателите. Те са… бяха приятели от детинство.
Ниманс рязко се изправи:
— Много добре. Благодаря ви.
И побърза да излезе, да избяга от мириса на страха, който усещаше около себе си.
Книги.
Навсякъде в голямата университетска библиотека. Неизброими рафтове с книги под светлината на неона. Металните лавици поддържаха истински стени от книги, съвършено подредени. Тъмни стени. Украсени в златно или сребърно. С етикети с емблемата на университета в Гернон. В средата на пустата зала бяха разположени покрити с гетинакс маси, разделени на малки кабинки със стъклени прегради. Когато влезе в залата, Ниманс не можа да се въздържи да не я сравни със стаята за срещи в затвора.
— В този университет са събрани най-добрите преподаватели — обясни Ерик Жоано. — Каймакът на югоизточна Франция. Право, икономика, литература, психология, социология, физика… И главно медицина — всички светила от областта преподават тук и дават консултации в болницата. Някога сградата на болницата е била част от университета. После са я реконструирали. Половината окръг идва да се лекува тук и всички жители от планините са родени в тукашния майчин дом.
Ниманс слушаше със скръстени ръце, облегнати на една от масите за четене.
— Говориш като познавач.
Жоано взе някаква книга от една лавица.
— Следвал съм в този факултет. Право… Исках да ставам адвокат.
— И стана полицай.
Лейтенантът погледна Ниманс. Очите му блестяха на бялата светлина.
— На третата година изведнъж са уплаших да не ми доскучее. И се записах в школата за инспектори в Тулуза. Казах си, че в занаята на ченгето има повече действие, повече риск. Че ме очакват изненади…
— Разочарован ли си?
Лейтенантът върна книгата на мястото й. Леката му усмивка изчезна.
— Не днес. В никакъв случай. Това тяло… Как може човек да извърши подобно нещо?
Ниманс пренебрегна въпроса.
— Каква беше атмосферата в университета? Имаше ли нещо по-особено?
— Не. Доста дечица от буржоазни семейства. Главите им бяха пълни с клишета — за живота, за времето, в което живеем, за идеите, които трябва да имаме… Имаше и деца на селяни, на работници. Те бяха още по-големи идеалисти. И по-агресивни. Във всеки случай тогава всички ни очакваше безработица…
— Някакви странни истории? Някакви групички?
— Не. Нищо такова. Всъщност да. Спомням си, че съществуваше някакъв университетски елит. Микрокосмос, съставен от децата на преподавателите. Някои бяха свръхнадарени. Всяка година заемаха първите места във всичко. Дори в спорта.
Ниманс си спомни за снимките на шампионите при секретарката на Луис. Попита:
— Дали тези студенти не образуват нещо като клан? Биха ли могли да се обединят около някакъв извратен план?
Жоано се разсмя.
— Какво имате предвид? Конспирация?
Сега Ниманс стана и тръгна покрай лавиците с книги.