Беше направил промени в къщата, както една приятелка му предложи, за което, разбира се, Арни даде съгласието си, но всяка една от промените — независимо колко незначителна — бе направена умишлено, грижливо обмислена предварително, така че да може след това да обясни на Арни каква е била идеята, макар че човек би забелязал едно доста необичайно съвпадение, че настъпилите промени малко по-малко бяха изличили присъствието на Ефи Селмо.
Когато преоборудваше кухнята, с помощта на Ториан Торсен събори стената между кухнята и хола, където се намираха полиците с дреболии, събирани години наред от Ефи, така че новата кухня, трапезарията и холът се превърнаха в една обща изключително уютна стая: половината й под бе застлан с килим, другата половина — облицована с теракота, стаята — разделена от плот, поставен на същото място, където някога бе имало стена. Така можеш да сготвиш вечеря и да си приказваш, с който се бе отбил, дори да се опънеш спокойно на опърпаното старо канапе с вестник и чаша кафе, докато наглеждаш къкрещата на котлона супа.
Ако с тази промяна къщата бе загубила облика си на дома на Ефи, то в това нямаше нищо лошо, стига той да измислеше някое разумно и напълно смислено обяснение.
Докато ремонтираше, научи много повече от очакваното за поставянето на напречни греди, за различните изолации, за електрическата система и телефонните връзки, а Хоузи непрекъснато бе до него, за да помага, а когато нито единият, нито другият знаеше как да се справи с някой проблем, когато се нуждаеха от повече от два чифта ръце, винаги имаше кой да се отзове, стига да проявиш достатъчно търпение и да почакаш.
Иън разполагаше с достатъчно време.
А и другите съседи също се нуждаеха от помощ — така и не му се налагаше да чака кой знае колко много и да бездейства. Ако се притесняваш как да си уплътниш времето, а не за това дали даваш повече, отколкото получаваш, то в по-голямата част от случаите всичко бе както трябва.
„Иън Силвърстайн, каза си той, започваш да се научаваш да проявяваш търпение.“
За да живееш и да се чувстваш добре в Хардуд, това бе задължително. Сигурно същото важеше и за всеки друг малък град.
Ето че сега на мястото на част от стената с полиците, стояла все на това място цял половин век, където Ефи Селмо нареждаше по етажерките колекцията си от метални звънчета, малки стъклени фигурки и други ненужни дребни предмети, бе монтиран новият плот.
Всяка една фигурка от колекцията бе внимателно избърсана от прахта, увита във вестници, и грижливо прибрана, а кашоните — прецизно надписани и подредени на тавана. Иън не бе съвсем сигурен от какво има нужда Арни, но каквото и да беше то, нямаше нужда да му се напомня непрекъснато за покойната му съпруга. Спомените, скътани в сърцето му, бяха повече от достатъчно.
Иън се прозя. Беше прекалено рано, противно рано. Да си налее втора чаша кафе, съвсем не беше добра идея — щеше да се налива с чаша след чаша кафе цяла сутрин.
А имаше и още един начин. Може би. Поне… би трябвало да има друг начин.
Няма нищо лошо в това да се опита нов начин.
Той вдигна подгъва на парката, за да се добере до десния джоб, и извади обикновен златен пръстен, прекалено плътен и масивен, за да бъде сватбена халка, и значително по-тежък, отколкото изглеждаше.
Първо го плъзна на палеца си, а след това на безименния пръст. И на двата му ставаше идеално, въпреки че палецът му бе значително по-дебел. По нищо не личеше, че променя размера си, поне той не успяваше да забележи промяната. Би трябвало вече да е приел този факт, въпреки че освен него имаше и други неща, с които трябваше да е свикнал и които трябваше да е приел за даденост.
Помисли си, че вече е буден. Самата истина, въпреки че все още много му се спеше. Но мисълта, че не просто е буден, но и бдителен, въпреки че през нощта не спа никак добре, а и това ранно ставане сутринта…
Стига. Подобни мисли нямаше да разрешат нищо.
Прозя се.
— Буден съм — каза той. — Буден съм и съм нащрек, свеж съм и съм готов да започна деня, в тялото и ума ми няма и следа от съненост.
Поне много му се искаше да е така. Прозя се отново.
Изсумтя. По този начин не се получаваше. Само че бе особено важно да е бдителен тази сутрин и той щеше да бъде, защото се налагаше. Облегна се на касата на вратата, стисна очи толкова силно, че усети болка, а когато ги отвори, му се стори, че в тъмнината летят искри.