Не бе никак приятно да бъде с белезници.
Не, това бе просто любезният начин, както казваха в Хардуд, да нарече преживяното. Истината бе, че се оказа пълна отврат, че се бе почувствал безпомощен, бесен, че единственото, което можеше да направи и тогава, както и сега, бе да се контролира. В онзи момент Чедото можеше да го повали много лесно, защото ръцете му бяха вързани зад гърба и той бе напълно безпомощен.
Всеки, който се приближеше, можеше съвсем спокойно да го наръга.
Но нито тогава, нито сега ставаше въпрос за опасността. Той изпитваше силно презрение към тези преносими измишльотини, които превърнаха Тори Торсен в едно безпомощно създание, зависимо от добрата воля на хора, които нито познаваше, нито му бяха приятни.
Не, моментът не бе подходящ, за да се измъкне и да избяга, без да се интересува какви ще са последствията. Но може би следващия път щеше да се измъкне. Тогава ще бъде подготвен.
— Ей, ’сякви гадости стават, ъъъ… — униформеният сведе поглед. — Ториан, съжалявам за белезниците, ама нали се сещаш…
— Да, Стан, прав си, ’сякви гадости стават.
Сержант Доналдсън, полицейска значка номер 615, белокос набит мъж на около петдесет, който смътно напомняше на Тори за Чарлз Бронсън, смръщи чело и вдигна поглед към гишето.
— Стан ли?
— Не се ли казваш Стан?
— Не. Името ми е Боб. Можеш да ме наричаш сержант Доналдсън, ако нямаш нищо против.
— Тогава ти можеш да ме наричаш господин Торсен, сержант Доналдсън. Стига да нямате нищо против, сержант Доналдсън.
След моментно колебание по широкото лице на Доналдсън се разля почти приятелска усмивка.
— Добре. Приемам забележката. Това е само част от задължителната процедура, господин Торсен.
— Да, разбира се.
Естествено, Тори много добре знаеше, че е така. Просто стандартна процедура. Нищо повече от обичайната, просто стандартна полицейска процедура, изпълнена по градски маниер.
В големия град всеки бе заподозрян в нещо и ако случайно забележите някой, надвесен над едно тяло, човек, който само се опитва да помогне, веднага решавате, че това е кръвожадният убиец, и насочвате в него пистолети, заплашвате да го застреляте и го блъскате с всички сили в стената на сградата, а след това му лепвате чифт белезници.
Следващата стъпка е да го натъпчете на задната седалка на патрулната кола и да го задължите да ви казва „господине“, докато вие му говорите на „ти“ и на малко име и докато е подложен на целия този стрес, съпровождан от виенето на сирената, а двамата тъпи самодоволни мухльовци на предната седалка се опитват да изкопчат от предполагаемия виновен информация или признание, подхождайки уж с професионален психологически похват.
Ако пък гадното полицайче, дето те е закопчало, си втълпи, че ти си истинският виновник, още по-добре. Как беше старата приказка? „Ако не бяха виновни, нямаше да са на подсъдимата скамейка.“
Освен всичко друго, нещата бяха прекалено близо до момента, когато можеха да му смачкат достойнството завинаги. Да моли за разрешение да отиде до тоалетната съвсем не му се отрази добре, а от мига, в който ченгетата му поставиха белезниците, най-голямото му желание бе да отиде да се изпикае.
Ако обаче той вземе, че не признае това, в което е заподозрян, може би крие нещо друго, нещо, което с готовност би споделил, ако получи една кока-кола или пък разрешение да отиде до кенефа, или просто някоя и друга мила дума и потупване по главата.
А Тори бе прекалено близо до момента, в който щеше да се разприказва и да оплеска нещата.
Може би. Или може би единственото, което го бе възпряло, бе, че нямаше да има кой да му повярва.
— Успокой се — каза ченгето. — Обвинения няма да има, няма да имаш и досие, а щом нещата се изяснят докрай и всичко мине по каналния ред, сигурен съм, че шефът ще ти напише едно хубаво извинително писъмце със специални благодарности за оказаната помощ и съдействие. — Той сви рамене. — Не че да хукнеш посред нощ, защото някой бил изревал, е разумна постъпка за един гражданин, но не мога да отрека, че постъпката ти е смела.
Той отвори жълт плик и изсипа съдържанието му на гишето.
— Часовник „Уинстън“ с тройна защита, което по всяка вероятност показва, че не е фалшив, че кой ще тръгне да ти прави менте на един „Уинстън“? Неръждаем, скъп. Браво, браво. — Той вдигна поглед. — Напоследък няма много механични часовници. Нож, ръчна изработка, също много добър, няма да го оглеждаме отблизо, за да не се окаже, че е автоматичен, защото сега сте герой, господин Торсен, а не някоя смрадлива отрепка. Петдесет и три долара и четирийсет и шест, не, четирийсет и седем цента в брой, ключодържател с най-разнообразни ключове, портфейл, пълен с кредитни карти до пръсване. Два презерватива. — Приведе се зад гишето и се надигна с дълъг кафяв хартиен плик увит с връв. — Античен меч, добре опакован, за да не те оберат, като тръгнеш да се прибираш. Отвори го и провери дали всичко му е наред.