Ако Иън обикаляше, за да търси Скрити Проходи на това място, първо щеше да провери зад този гоблен единствено защото той изглеждаше прекалено красив, за да си позволи някой да го премести или отметне настрани.
Безкрайно сложната плетеница от гравюри по стената не бе създадена за красота или просто за да събира прах. Те със сигурност покриваха система от прикрити тунели, защото и Вечното светилище не бе кой знае колко по-различно от Фалиас, а също и от къщата на семейство Торсен.
Пресякоха висок открит мост между две кули и Иън веднага стисна Убиеца на гиганти, за да усети малко повече сигурност, защото, след като нито един от войниците не се докосваше до древните каменни стени за опора, той също нямаше да си позволи. Най-сетне поеха по безкрайно дълго, извито като спирала, стълбище, което ги отведе към далечна музика и изпълнени с веселост и смях гласове, които все повече и повече доближаваха.
Щом приближиха, две врати се отвориха със замах и те попаднаха в ярко осветена шумна зала, където се носеше звънтене на чаши, а някъде в далечния край отекваше пиянска песен с гърлено звучене, много подобна на немските кръчмарски песни.
В залата имаше поне стотина грижливо облечени мъже и жени, пръснати на малки групички наоколо, въпреки че и още няколко пъти по толкова да се бяха събрали, помещението пак щеше да е достатъчно просторно. Една група седеше на островче, застлано с килим пред камина с човешки ръст, широка поне петдесет метра, докато в другия край на залата, шестнайсет двойки бяха образували четири квадрата от по две двойки и танцуваха, следвайки някакви сложни стъпки, които Иън се изкушаваше да нарече менует, но пък музиката имаше необичайно японско звучене.
Поне десет слуги вестри в небесносини ливреи се провираха между разговарящи и танцуващи, пълнеха отново и отново високите метални чаши и гарафите, но нито един от тях не се разхождаше наоколо с табла в ръка. Храната бе сервирана на дълга маса, която, ако Иън се ориентираше правилно, бе поставена плътно до южната стена.
Когато влязоха в стаята, от групата край камината, където гласовете бяха най-високи и разгорещени, се отделиха двама мъже, пуснаха наметалата си на една страна и се отправиха рамо до рамо към центъра на залата, където златен кръг, вероятно шейсет метра в диаметър, бе инкрустиран на белия мраморен под.
Иън така задълбочено ги наблюдаваше как се репчат един срещу друг, че не забеляза кога Бранден дел Бранден се е промъкнал и застанал зад него, докато другият мъж не прочисти гърло, наистина тихо и дискретно, но достатъчно силно, за да стресне младежа.
Бранден дел Бранден бе облечен по почти същия начин като Иън — бяла туника, пусната над тъмни панталони, като изключим това, че туниката на Бранден дел Бранден бе обточена с изключително натруфени ширити в златно и черно, докато тази на Иън бе съвсем семпла, без излишни украшения. Туниките на повечето от мъжете бяха извезани със синьо, въпреки че Иън забеляза една кафява и две сиви.
— Добър вечер, Иън Среброкаменни — поздрави Бранден дел Бранден. — Помолиха ме тази вечер да ви бъда домакин и придружител. — Той посочи друго малко островче с килим и столове пред една от по-малките камини на западната стена.
Когато Иън и Хоузи преминаха покрай танцуващите, свадата на двамата мъже вече бе приключила и губещият куцукаше към огромната камина, подскачаше на един крак, подкрепян внимателно от печелившия.
Двамата мечоносци бяха разменили поздрави, докоснаха мечовете си и след това бяха започнали битката си, но движенията им се оказаха прекалено бързи и едно несвикнало неопитно око нямаше да успее да проследи движенията им. Отначало Иън бе готов да се обзаложи, че по-високият мъж ще спечели, но дребният изпълни някаква много сложна маневра и приключи дуела почти веднага, като прободе стъпалото на значително по-едрия противник и го накара да изреве от изненада и болка. Веднага бяха привикани двама вестри, всеки понесъл поднос с превръзки и мазила. Те посрещнаха двойката и се заеха да се погрижат за крака на високия. Разговорите се възобновиха почти веднага и наблюдавайки групите мъже и жени, човек не би казал, че се бе случило нещо необичайно или дори трагично.
Дариън дел Дариън ги чакаше търпеливо, седнал в най-големия от столовете на островчето. Посочи на Иън да се настани в стола срещу него, а Хоузи — на другия.
На четвъртия стол се бе настанило момче на около дванайсет, може би тринайсет, толкова червенокос, че човек би казал, че е ирландче, с безкрайно много лунички, пръснати по носа и бузите. Беше официално облечен, също като възрастните наоколо, само ефесът на меча му бе семпъл, без орнаменти, за разлика от богато гравираните ефеси, обсипани със скъпоценни камъни, които се срещаха непрекъснато.