— Това е същността на този разговор, нали? — Дариън дел Дариън кимна. — От теб искам едно-единствено нещо. Ти трябва да ми го донесеш тук, при това в рамките на един-единствен ден. Става дума за един от скъпоценните камъни от Брисингамен.
В първия момент на Иън му се стори, че не е чул правилно. Това ли беше всичко? Заради това ли бе цялата тази игра? Затова ли Дариън дел Дариън бе изпратил Чеда в Хардуд, за да уплаши Иън и да го принуди да дойде в Тир На Ног, за да открие причината. А щом се появеше, Дариън щеше да му отправи предложението си.
„Защо просто не ме помолиш следващия път?“ — помисли си той.
— Аз… аз май… има нещо, което не разбирам. Да не би това да е всичко?
Дариън дел Дариън изсумтя.
Да — отвърна той, а устните му побеляха на изпитото лице. — Това е всичко.
Хоузи поклати глава.
— Това е много, и ти го знаеш. Иън Сребърния камък не разполага с нито един от скъпоценните камъни и…
— Да, да, да, а ти много внимателно си изрязал от ума си знанието за местата, където са скрити останалите — отвърна Дариън дел Дариън с тих гневен глас. — Доколкото аз знам, три от тях все още са на скришно място.
Три ли? Ама…
— Три ли? — Хоузи наклони глава на една страна.
— Три — отвърна Дариън дел Дариън. — Доколкото знам, смарагдът е у вандестийците.
Хоузи се обърна към Иън.
— Той е сигурен в това, което казва — заговори възрастният мъж на онзи звучен език, който бе използвал и преди. Кой знае как, Иън се сети, че това е старохарвийски. — Той шпионира в онази страна, в която от теб искаха да се подложиш на Болката, и знае много добре какво става там.
На Иън му трябваше известно време да се сети, че Вандескард си остава „Вандескард“ и на старохарвийски и затова Хоузи така беше предал нещата, че Дариън дел Дариън да не може дори да заподозре за какво става въпрос.
— И ти знаеш това със сигурност?
— Напълно. Той си мисли, че това, което ни каза, скоро ще бъде общо достояние, иначе нямаше да обели и дума. Иска да се доближи до теб по някакъв начин и очевидно е избрал пътя на честността.
— Аз не смятам да… — Иън едва преглътна думите, които се канеше да изрече. — Няма проблем — каза на английски той. На старохарвийски най-близкият вариант на думите му бе: „Аз не смятам да изям децата му и да изнасиля жена му пред очите му, за да се насладя на отмъщението си.“ — Които и да са били старохарвийците, Иън искрено се надяваше да не са останали живи техни представители.
— Носи се слух — продължи Дариън дел Дариън, — че сапфирът е бил намерен съвсем наскоро във Финварасланд.
Иън погледна към Хоузи и възрастният мъж кимна.
— Иън Сребърния камък откри два — диаманта и рубина. — Пазителят на ключовете погледна към Хоузи. — Векове изминаха, докато седемте лежаха скрити. И аезирците, и ванирците, и сидхите, и другите Стареи започнаха да изчезват, а седемте си останаха скрити. Туата наредиха да се създадат Градищата от неразрушим камък, но те също остаряха в тези градища и изчезнаха един по един също като сапунени мехури, а седемте продължаваха да лежат скрити. Туарините — а в същото време и раси, и хора, за които никога не съм чувал, идват и си отиват — и скъпоценните камъни от Брисингамен си остават скрити.
И ето че за по-малко от две години се появяват два от камъните, а след тях още два. Да не би да навява отнякъде мирисът на Фаталната зима? — Той вдигна ръка. — Знам, знам, ако е така, то нищо друго няма вече значение. След като това ще бъде краят на всичко, тогава… — Той махна с ръка. — Ако е така, каквото и да правим, няма никакво значение. Но аз предпочитам да мисля иначе. Аз трябва да служа на Вечния Наследник и за да изпълня задълженията си, както се иска от мен, трябва да получа само за един ден един-единствен от твоите скъпоценни камъни от Брисингамен.
Истината бе, че Тори намери рубина, а Арни диаманта. Иън бе този, който ги изпрати на Фрея, а тя бе побързала да ги скрие на безопасно място.
Но ето че сега Иън за пръв път чуваше, че са открити още два от скъпоценните камъни. Двамата с Тори си бяха говорили да тръгнат да ги търсят, щом Тори се дипломира, ако не за друго, то поне за да прекарат известно време в Тир На Ног.
— Ето че благодарение на едно съвпадение — започна Иън, — аз, не, ние дойдохме тук в компанията на едно джудже, което, колко удобно наистина, но удобно за теб, струва ми се, изведнъж изчезва, а ти настояваш да обсъдиш с мен тази услуга.