Дариън дел Дариън разпери примирено ръце.
— Разбирам защо изпитваш тези подозрения. Ако бях на твое място, щях да имам доста по-черни подозрения. Но ако аз се бях опитал да те доведа тук, не мислиш ли, че щях да измисля някой доста по-простичък и достоверен начин? Начин, където нямаше да има такива прояви на враждебност? — Той се приведе напред. — Да, можех да изпратя Чедата през Скрития Проход, контролиран от Негово Топлейшество, и те щяха да се озоват в онова село, където живееш толкова лесно, колкото и аз.
Но те щяха да знаят за твоя свят и за страната ти точно толкова, колкото знам и аз. Онзи град, в който Чедата се опитват да пролеят кръвта на двамата Торсен, е доста отдалечен от селото ви. Има ли някаква следа, път, който да ги отведе право до мястото, където се е настанил Ториан дел Ториан младши? — Дариън дел Дариън се отпусна назад на стола си. — Не ти ли се струва, че това е невъзможно?
Невъзможно ли? Не. Дариън дел Дариън се опитваше да се прави на засукан адвокат. Ивар дел Хивал бе прекарал известно време в Хардуд. Само че да издаде информация, която би дала възможност на Чедата да пропътуват стотици мили от Хардуд чак до Минеаполис? Нямаше начин. Ако бяха започнали да му задават прекалено много въпроси, той щеше да стане подозрителен.
Да, в интерес на истината Ивар дел Хивал би могъл да отведе един или повече от Чедата в Минеаполис. Но той никога не би тръгнал след Тори. Не можеш да живееш с вяра във всички. Иън отдавна бе научил тази истина, но не е възможно и да живееш, изпълнен с недоверие към всички. Щеше да е толкова хубаво, ако Ивар дел Хивал бе тук. Да, той бе положил обет пред Пламъка и Небето, но той бе приятел, познат, човек, на когото Иън смееше да се довери и който спокойно се доверяваше на Иън.
— Много добре — каза Дариън дел Дариън. — Може би не е невъзможно, но не ти ли звучи някак неправдоподобно?
Само че ако Владенията не бяха изпратили Чеда след двамата Торсен, тогава кой го беше направил и защо? Да не би Валин да лъжеше?
Колко хубаво щеше да бъде да разбере със сигурност. Само че, господ знае за чие удобство, дребният се бе изпарил. И отново се появи въпрос, ако Дариън дел Дариън не бе освободил Валин, ако никой не бе подшушнал на джуджето тайната на затворническата килия, тогава къде бе той?
Това бе същността, а мислите на Иън се въртяха все около тази същност.
Не че нещата губеха смисъла си. Иън бе израснал в дом, където нищо нямаше смисъл, където ръцете и гласът на родителя, които би трябвало да те подкрепят и успокояват, твърде често замахват и обиждат.
Това, което го притесняваше най-много, бе чувството, че всичко тук си бе напълно смислено, че единственото, което трябваше да направи, бе да погледне на нещата от подходящата гледна точка и тогава всичко щеше да си дойде на мястото, а на него ще му се избистри какво точно трябва да направи.
Но подобни разсъждения не бяха нищо повече от мъчителното наследство на детството му.
В момента изпитваше непреодолимо желание да почувства лентата за фехтовка под краката си, защото там срещу себе си щеше да има един-единствен опонент, когото можеше да види и разпознае; наистина, беше от особена важност да печели всеки път, а ако все пак загубеше някоя и друга точка, то загубата бе единствено в точки.
Най-неочаквано пръстенът на Харбард започна да пулсира на пръста му.
— Трябва да си помисля — каза той. — Само че преди това искам да разбера, ако реша да го направя и ако донеса скъпоценния камък от Брисингамен, ти ще се закълнеш ли, че ще ми го върнеш… непокътнат?
Дариън дел Дариън понечи да кимне, а след това поклати глава.
— Не — отвърна той. — Иска ми се да можех, но не мога.
Поне човекът му отговори честно.
— Мога да обещая, че двамата с Вечния Наследник ще сторим всичко по силите си, за да го върнем, а ако кажа друго, то ще бъде лъжа. Поне така мисля аз и съм съгласен на всички условия, които ти упоменеш, че… моля те, Иън Среброкаменни, моля те, поне помисли. — Той вдигна поглед и повика някого, който очевидно се намираше в другия край на залата, а след това се надигна от стола. За момент държанието му се промени от достойнството и високомерието на владетел, какъвто той бе — на практика, ако не и на теория — в сервилността на иконом, може би дори в добронамереността на домакин.
— Междувременно — каза Дариън дел Дариън, — позволи ни да ти покажем, че гостоприемството на Вечното светилище е не по-лошо от това във Фалиас. Наследникът ми съобщи, че великолепната обожаема Диандра е помолила да й бъде предоставено удоволствието да те придружава по време на танците.